Около езерото

Себастиян Дивайн написа:

Знаех какво има предвид. Чудесно разбирах желанието да бъдеш насаме с мислите си, но явно и двамата не го изпитвахме в този слънчев ден.
- Защо си толкова убеден, че само ти имаш нужда от разведряване? - Усмихнах се леко. - И аз не съм в най-добро настроение, но в крайна сметка ти си толкова щастлив, колкото си поставиш за цел да бъдеш. А и не се ядосвам на съдбата. Радвам се, когато срещам нови хора, още по-хубаво, когато са леко ненормални. Внасят разнообразие.
- Мислиш, че съм ненормален? - В гласът му нямаше обида, само любопитство.
- Не сме ли всички по някакъв свой начин?
Замълчахме за минута-две, замислени.
- Каква е твоята лудост? - Попита Себастиян.
Трябваше да помълча още малко, докато формулирам отговор.
- Предполагам, че артистичните хора винаги са луди, странни, смятани за пълни перковци. Не ми пречи. Моята лудост... Пея из коридорите, танцувам по поляните, по цял ден мечтая, въобразявам си неща, които ги няма... На някои ще им се стори напълно нормално, други ще решат, че трябва да бъда затворена в Св. Мънго. И в двата случая не се сърдя. Всеки вижда нещата по свой начин. Ами ти? Луд ли си? Почти съм сигурна, че и ти си артист. Може би свириш на китара или рисуваш..?
Явно и на него му трябваше малко време, за да отговори.

Много извинявай, не исках да омешвам героя ти. Ще се въздържам да пиша твои реплики.

Слушайки всичко, което момчето говореше, леко се обърках. Беше странен образ. Излизайки от моята уста, това беше комплимент. Винаги съм се чудела защо хората се обиждаха, когато ги наричах нетипични, луди, шантави... Накрая винаги успявах да обясня какво имам предвид, но със Себастиян просто не се получаваше. Думите не идваха, запъвах се. Освен всичко друго и на мен влияеше странно.
Харесваше ми как ме променяше Хогуортс. Този замък ми действаше добре. Беше мястото, където можех да намеря едно истинско семейство. Беше пълен с тайни, чакащи да бъдат разкрити. Винаги съм била въвлечена от неизвестното, но не и от неизвестното в хората. С тях винаги бях внимателна. Никога не знаеш какво ще намериш под повърхността. Затова и говорех малко пред непознати, включително и пред Себастиян.
Погледнах отново към него. Очите му бяха затворени, лицето му- привидно спокойно. Неразгадаемо. Жалко, че нямах дарбата на гледачка, може би щях да успея да разчета държанието му. Последвах примера му и аз също притворих клепачи. Странни светлинки играеха пред очите ми, може би заради слънцето. Виждах момче и момиче, държащи се за ръка. Ято птици, отлитащи на юг. Мъртва роза, затрупана от сняг. Понякога наистина се чудех дали това не бяха истински видения, но винаги отпращах мисълта с лека ръка. Идеята беше комична.
Още имах толкова много домашни. Въпреки думите на Себастиян, че ще го занимавам и той мен, нищо такова не се случваше. Седяхме в тишина, и двамата улисани в собствените си мисли.
- Какво мислиш за нагънаторогите шнорхельоподобни квакльовци? - Казах, припомняйки си заглавието на едно старо списание, което бях намерила в Нужната стая.

-

Ривър опита няколко пъти, докато успя да направи магията. Бастиян бе малко изненадан, че магията се противопоставя на възможностите на момичето, при положение, че беше лесна, но може би за него. Той също направи своите образи в облаците, които сякаш се опитваха да избягат, духани и подпомагани от вятъра, който беше високо, високо в небето. Той им помагаше да осъществят това свое си бягство, сякаш за да скрият простанството, което позволяваше образуването на фигури, от погледа на всекиго. Ала не успяваха да се справят с тази задача достатъчно бързо, за да могат да избягат от Бастиян и Ривър.
Себастиян не успя да измисли някой по- смислен образ. Нямаше нищо в главата му, което той да виждаше и да мислеше. Нищо, което можеше да превърне в какъвто и да е образ, някаква такава мисъл, която би му позволила, на него и на въображението му да се разиграят - да създадат нещо идентично, самостоятелно, образ, който би описал точно едно индивидуано настроение само върху една бяла повърхност - облак.
Отначало беше решил да направи дракон, без особена причина, ала не можа да изясни напълно контурите на крилата и опашката му, отделните детайли,които искаше да се видят върху белотата, не можа отново да изсни цялостният образ. Дракон, може би, защото пръчката му съдържаше сърцеструна от огнедишащото животно, но просто не му се връзваше. Нямаше идея какво свързваше самия него и дракона, дякаш бяха толкова различни и въщевременно можеха да се намерят купи прилики, по-вече от разликите . Но кой щеше да ги търси? кой би се вгледал толкова дълбоко в детайлите и на двата индивида, невъзможно различни и еднакви. В констраст със света и всичко, което се струваше обикновено на сегашния човек.
-Имаш ли още нещо скрито в ръкава си, Бастиян? - попита тя и Себастиян окончателно изостави опитите си за каквото и да е било върху облаци.
-Какво имаш впредвид? - Може би имаше идея за значението на въпроса, просто трябваше да разбере. не искаше да отговаря веднага, струваше му се крайно...необмислено, а и нямаше отговор. Какво криеше всъщност той? Картите на своята игра - живот? Ала само слаби карти и се надяваше на аса. Колко наивно ,може би?
Всички образи върху облаците изчезнаха. Изкривиха се, разтегнаха се или просто поттънаха в дълбочината на бялото, в хаоса на облаците, които изглеждаха привидно спокойни, но понякога следваха сълзи, по-скоро дъжд.

П.С Съжалявам за повтарянето, объркал съм бутоните и не мога да изтрия първото.

Момчето ме изгледа леко учудено и ме попита какво имам предвид. Веднага се сетих за хиляда други значения, които би могъл да придаде на въпроса ми. Зазяпах се отново в облаците и отвърнах:
- Знаеш ли други такива магии, това исках да кажа.
Свалих очи към земята и забелязах, че магическата ми пръчка се е зацапала. Започнах ожесточено да я търкам в блузата си, за да я изчистя, но нищо не ставаше. Зачудих се дали някой не беше направил магия, която да караше мръсотията да залепва перманентно за пръчката ми, но не знаех някой някога да е омагьосвал магическа пръчка.
Себастиян наблюдаваше какво правя, замислен. Спрях да се мъча да махна прахта и реших да се поразтъпча. Изправих се и момчето ме последва. Тръгнахме, без да говорим, около езерото. Видях нещо да се плъзга под повърхността на водата, приличаше подозрително много на пипало.
- Ще ми се да можех да видя голямата сепия..- Въздъхнах и продължих да крача по тревата.

ПП:Наистина, наистина много съжалявам за късния отговор, но компютърът ми се скапа и в момента пиша от чужд.
И искаш ли вече да го приключваме?

Отново мисълта за това, което криеше, караше Бастиян съвсем да се осъмни дори в себе си. Имаше чувството за празнота от самия себе си- не познаваше своята така разностранна личност, индивида, който така напористо искаше да покаже себе си пред другите и същевременно се криеше , за да избегне евентуалните си емоционални поражения, като срам и притеснителност. И пак стигна до извода за своите карти на така краткия му живот. Но как за тоилкова кратко време, през което живееше, той можеше да разбере всичко на света или поне това, което го заобикаляше или това, което беше вътре в него. Но колко ли тогава неща се криеха в него и само той си ги знаешер. Прецени, че това беше наистина детинско- това, че се продължаваше да гадае за себе си напразно. И ,разбира се, наивно.Наистина наивно, което беше сякаш основна черта, припокриваща се с другите части на характера му.Който всъщност ненавиждаше. Но това нямаше особено значение за него, защото сега вече усещаше негоивото изменение, сякаш можеше да го види, а не да го усети. Очи за другите неща или просто си въобразяваше/
Двамата станаха. Бастиян росто 'преследваше' Ривър, която пък вървеше по-напред. Не можеше да разбере тя какво иска да узнае, но реши да не настоява за тази информация, в случай , че това нямаше да бъде в негова ползва, а той сам щеше да направи тази незначителна ,обаче, грешка.
-Ще ми се да можех да видя голямата сепия..-извенъж промърмори отпред тя и лекият вятър донесе звука, отделил се от устните й, към Себастиян.Беше погледнала към езерото, сякаш забелязвайки нещо, което момчето не можеше да установи по идеалния лист вода.
Засмя се:
-Мисля, че ще има да чакаш дълго. Съмнявам се да я видиш скоро, още по-малкоо при такова студено време - проклетият разговор за времето. Изцяло клиширано. - Ако науча как да създавам такова животно или поне образът му от прах, ще ти кажа, за да я видиш - усмихна се леко, след като тя се обърна. - И сега...- удължи гласната 'а' - аз ,предполагам, че ще си вървя.Чао...малката - изкриви устни. Осъзнаваше, че никой не обичаше да бъде наричан малък. Беше просто прищявка на Бастиян да подразни Ривър, само една извинителна частица от необикновенно сдържаното му и прохладно, така да се каже, държание от началото.
Той се обърна и тръгна обратно към замъка,защото вече сякаш усещаше онази позната топлина.