По коридорите

Най -сетне стълбищетпо се спря и Бастиян стъпи върху неподвижния под. След като стълбището отново се завъртя в другата посока, грифиндореца осъзна, за пореден път, че е сгрешил и нищо, че това беше редовната му постъпка - грешките- той се бе изнервил и ядосал от всичко това. Нямаше ли най-сетне да запомнеше нещо толкова простовато, че да влезе и в неговата глава.А и деня вече започваше да става странен. На всичкото отгоре, може би от седмица не можеше да се засече с Кейт, която благоволи да му отдаде своето внимание, след като той беше непоносимо дразнещ със своя меланхолизъм. Това не беше всичко, колкото и да се мъчеше, не успя да забрави някои ругатни, които беше чул и беше повтарял доста пъти на немски, за да не се разберат, и сега просто се опитваше да ги спре , за да не излязат от устата му. Не, не беше от стълбищата, беше просто от необозданото му настроение, което вбесяваше дори и Бастиян. самият него. колко дразнещо отново беше това.
Тръгна напред по коридора, който очевидно беше избрал за свой път. Нямаше работа в общата стая на Грифиндор, нямаше намерение да пише домашни или да учи, нямаше с кого да се състезава по това отношение, нямаше нищо какво да прави, затова реши, че неговите крака биха благоволили да го отведат някъде, където можеше просто да се наслади на това, че не искаше да прави каквото и да е, да върши някоя работа, дори ако би му помогнала, но всъщност с какво?; можеше да стои така и да се взира, да не открие нищо обаче, все пак можеше да продължава така.
През Бастиян минаха два духа, приветливо настроени, защото го поздравиха, задминаха го няколко ученика, които се бяха разговорили, а той самият усещаше колко старнно изглеждаше сам. Къде беше другата половина?
Опря се о стената, като почувства хладината й през гърба си, стигаща до белите му дробове, спираща всякакъв вздух. Но въздух имаше, просто бе нужен.
Прокара пръсти през косата си и затвори само за един миг очи. След като ги отвеори отново осъзна нещо- беше осатнал сам. отново? Отново ли бе останал наполовина?
Липсваше му нещо, но нямаше напредстава какво е то. Все е едно заклет пушач да търси...дрога може би. Лошо сравнение.
Стъпки, стъпки. Стъпки!
Извади плавно пръчката си. Незнайно защо, може би от акустиката на празното помещение, стъпките бяха тежки, но сякаш не идваха от масивен човек. Отново не можеше да преценява добре. Зеленикавите очи се впиваха в мястото, от където би трябвало да издват тези стъпки. Плавни, тежки, грациозни, като в контраст. Изпълващи помещението.
Усети как няколко ученика минаха на групичка в другия край на коридора. Облегна се на дясното си рамо о стената, така че лявата му ръка, държаща пръчката да бъде срещу стъпките. Да, това беше новата незнайна фигура, силует - стъпките. Те самите я образуваха. Ръката му беше плътно до тялото, след което само вдигна с дланта си пръчицата нагоре. Незнайния силут се показа. Стъпките просто се спряха, а пръчката на Бастиян беше вдигната. Каква бе тази защитна реакция? От какво се плашеше? Ха, или от каго?!

Продължи. Не забеляза Бастиян, неговото движение, което се успокои след секундата. Не забеляза пръчката, не забеляза готовността му за защита. Но, за бога, каква защита се беше промъкнала в главата на момчето, какво го бъркаше него, че някой искаше да му направи нещо, би го отминал, точно както момичето отмина него. Най-лошото бе, че той не беше изненадан. не, разбира се, че не го бе очаквал, никой не очаква такава реакция.Ала сякаш и тази реакция премина безплътно през Себастиян, който смъкна междувременно пръчката си, прибирайки я на мястото си. Остана залепен още малко до мълчаливата стена, упорито неразговаряща, след което се обърна към вървящото момиче. Токовете й бяха издавали тези тежки, но грациозни стъпки, които показваха...ярост. И сякаш не прилягаха на самата фигура на момичето. Не знаеше какво беше лицето й, беше се задълбал надълбоко в себе си, егоист, егоист, за да види какво всъщност беше лицето на околните. Едно общо- да, те бяха една обща фигура на безнадежността на света или по-скоро това, което се опитва да го тласне нагоре, по-напред в космоса. Само дето и опитите бяха трудна и неосъществима работа. И Бастиян се беше включил в това общо лице, той придаваше още една, обаче непозната, черта на обобщения образ на така изваяната фигура, съставена от черти и различни символи, подсказващи за определен характер- съвкупността от другите, всички други, характер, описващи света. Да, света беше едно мясно, където всеки живееше само за да види себе си на по-горно ниво.
Но стига толкова за света.
Той е твърде зает да мисли за нас. ние също не трябва да мислим за него. нек аи ние бъдем заети. С мисли, емоции, всичко, което правим досега.
Той се беше обърнал. Бастиян. Беше се вече опрял на лявото си рамо. Гледаше я. И не казваше нищо, защото сякаш не можеше, което не се дължеше на болното му гърло.Искаше само да привличе вниманието й върху себе си.
Егоист, егоист!
Изкашля се, а след като тя се обърна, той просто каза едно свое разсъждение, подтиквайки я да говори. Светът се нуждаеше от думи, както и Себастиян, които би напълнили така бедния му речник, запас от няколко думи, с които той се изразяваше, които обаче се увеличаваха, след като някой му кажеше нещо.Което беше объркващо. И странно.Превръщаше се в една капка вода, която се опитваше да влезе в морето, да се слее с другите, във едно цяло или иначе казано -вода. Водата беше цялото слово, което човекът е могъл да изкаже през годините си. Капка по капка, дума по дума. И така той проявява себе си като слаб човек, притежавайки своята душа само в думите. Една теория. Другата - силен, за да говори.
-Изглеждаш сякаш искаш да потопиш света на дъното на океана - каза той, което трябваше да значи,,Изглеждаш ядосана". Нужни ли бяха толкова много думи?

След този нещастен вик на тъгата, който се изразяваше в падането на момичето, как краката й не удържаха тежестта, която може би случайно бе поела върху себе си и която не можеше да предаде никому, последва плачът на тази тъга. Само няколко сълзи, че да покаже , че е там, да се останови на едно определено място или прсото да даде своя зов за помощ. Ала колко мълчалив беше зовът!След малко обаче, след това кратко нещастно мълчание, се появиха и виковете на разсърдените персонажи по картините. Бастиян реши съвсем да избегне момента, в който ще ги удостои с вниманието си, дори не им хвърли кос, сърдит поглед, че да ги прекъсне.Ала те спряха сами, решавайки, че просто нямаше смисъл, знаейки, че е бяха чути, както повечето от хората. Имаше някакво скрито сравнение, а може би и образният паралелизъм - изкуство, човек- даваше идеята за сравнението. Обаче очи или трябваше да имаш за да го видиш?Или по-скоро чувството да го виждаш, колко ли тругно може да бъде това? Някой опитваше ли се въобще?
След мълчание крачките на Бастиян звучаха силно. ПОбувките му меко и пак тежко допираха, докосваха пода и се отделяха, а звукът пробиваше въздуха, за да достигне до другата стена, да се удари и отново да изчезне в небитието на тъгата. Но за каква тъга, общо взето, ставаше дума? Наистина, каква тъга! Или нещастие! Те се допълваха и се съчетаваха.Те бяха просто едно.
Бастиян беше решил да отиде до момичето, след което беше седнал. Главата й беше приведена, така че сега грифиндорецът не можеше да види чертите и цялостното лице, съчетанието от различните извивки, придавайки характера,от който се нуждаеше личноста, а виждаше само косата на ученичката. Опитваше се да накара очите си да го видят, да разберат каква е тъгата. Абстрактно понятие, морална или материална ценност у момичето.
Което ,впрочем, трябваше да се казва Нора.
Информация от бала за Хелуин. Незначителна информация.
Нора.
-Нора - повтори той на глас, за да съобщи, че знаеше името й. Беше важно да се знае притежателят на името или обратното. Просто подробност.И все пак - важно.- Нелепостта е в основата на всяка истина. Може би. А проблемите - всички имат такива, а от тях трудно се бяга, за разлика от всичко друго. Чуждите проблеми са по-тежки от собствените - започна да разсъждава Бастиян на глас. -Говори - продължи той.
Ето как изглеждаше всичко това от страни - нелепо. Едно момиче. Едно момче. Момичето е на земята, съкрушено от собствените си мисли, пшроблеми, чувства и прочие, момчето се представя като порцеланова кукла, която няма нито едно от изброените, притежание на момичето. И все пак умееше да слуша и искаше да слуша, защото така предполагаше, че щеше да добие нещо , което му трябваше , за да бъде човек. Нелепостта беше в истината, а това беше самата истина.
Очите му - топло сребро, което се разтичаше от топлината, сгряваше, омекотяваше удъра на живота и го правеше не толкова болезен, колкото всъщност е. Никой не го чувстваше толкова силно, защото до всекиго имаше някого, когото да бъде винаги там, за да го спре, удъра.

Сякаш думите биха премахнали един, поне един, от онези спомени. И като казвам онези - наистина имам предвид далечни , незнайни спомени, които просто биваха кръщавани ,,онези" . И продължаваха с това си свое наименование своето пътуване между пространството, макар че на човек му се струваше, че те просто си стоят с него, стоят в главата му и просто няма никакъв шанс да се отърве от тях. Само дето не беше така.
Усещали ли сте една необичайна празнота? Просто празно пространство между вас и в главата ви?Спирате за миг своето ежедневие, сядате някъде, оглеждате се и се чувствате толкова отпуснати, усещате пространството, буквално, след което вече се осъзнавате, че всичко това е преминало през вас, и започвате да размишлявате над тези чувства. Накрая вече ви писва да мислите, защо по дяволите, става така и отново се отпускате в пространството, което пък ви обгръща. Цялостно.
Усещали ли сте го?
А сега?
Сякаш думите биха го отървали от...
-Миналото. Може би това моят проблем, даже не е проблем - за разлика от Нора, може би, той чувстваше стегнатост, не отпускане, заради говоренето. Не, определено не го усещаше. Това какво би значело?Че той беше просто някакъв, един затворен човек, който просто се опитваше да постигне нещо в своето емоционално разбивтие, развитието на речника си ( защото усилено се мъчеше да говори колкото си можеше повече) и всичко, което беше здраво заключено в своето спиращо развитие. -Какво да кажа?! Всеки си има минало. На някои то е поглеждано през розови очила, при други по-затъмнени, ако мога така да се изразя. На мен...розови очила не ми отиват - засмя се той на своята метафора, сравнение или както искате го наричайте. Беше просто израз, който му дойде моментно. -Ала не търся съжаление. Не ми стрябва, просто е така и няма какво друга да направя, освен да бъда тихо примирен с това. и се спрявям, защото вече усещам , че това ще ми стане специалност. Търпение, смирение, чакането - в това съм добър, само дето понякога всичко това не ми понася... - каза той и вдигна рамене. Колко спокойно беше лицето му! Устните му единствено се раздвижваха, когато говореше, страните му бяха приели своя по-тъмен цвят на кожата, който се свеждаше малко над този като на руснаците - сякаш прозрачна- или на германците - също така бяло-прозрачна, но сега беше добила някакъв по топъл отенък.
Очите бяха просто там.
И гледаха заобикалящия ги свят.
И го обичаха. И го мразеха. Но те бяха там.
-Предлагам ти просто да се откажеш от това ядосване, заради проблемите си. Нито има смисъл ,нито пък трябва да хабиш нервите си. Започни като мен - бъди смирена, колкото и странно да ти се би видяло, ако си личност-бунтар - каза Бастиян и се усмихна, като се обърна към нея.

Може би наистина трябва да бъдат...смирени. Но колко простовата звучеше тази дума, особено в ума на Бастиян, който май я използваше често или я прилагаше в своите действия, колкото и да не му се искаше, но накрая му беше писнало да 'мисли' за друга дума.
доколкото до чувствата - ами на никого не му беше позволено да докосва тези На Бастиян, които и без това той самият не докосваше. на никой...може би яа малцна, приближили се въобще до ижцето му, вникнали въобще в думите му и сякаш едва разбрали частица от значението му. Той си падаше по символи и всякакви двусмислени изказвания и не си ги хабеше, ако искаше просто да обърква Но все пак се стараеше максимално да даде жокер на жертвата на думите му, за да могат да го разберат. Ако той сам се разбираше и другите щяха, но имаше случаи, в които той и себе си не осъзнаваше.
Такъв случай беше този момент. Чувстваше се страничен наблюдател, изразяващ своите впечатлени и наблюдения върху учениците, които сега стояха подпрени о студената стена. Която, впрочем, се затопляше от гърбовете им.попиваше от думите и мислите. Едни философски разсъждения.
Убеден , че наистина е искренно това негово действие - той се усмихна в отговор на нейната усмивка. вече беше извърнал главата си към нея и разучаваше лицето й. Отново?
-Вече не съм сигурен за смирението, колкото и убедителен да исках да бях.Но за чувствата - ами...Да, може би няма да е лошо да ги запазиш за себе си...-,,като мен " продължи на ум Бастиян и разшири усмивката- Но не прекалявай - ,,колкото повече-толкова повече" тук не важи.Макар че, не трябва да се преструваш, още по-малко за чувствата си.Не ги приемай като даденост - разучавай ги, научи свойствата им и влиянието им върху другите. Лесно е и накрая става забавно, защото по едно време ще откриеш, че можеш да манипулираш с тях другите - смях. Беше се опитвал. При него не ставаше. Жалко.

С Нора се облякохме много бързо още в стаята й и после решихме да отидем на закуска, защото момичето щеше да я търси. По някакво неизказано общо съгласие не минахме по главното стълбище и претъпканите с ученици коридори, а по по-тъмните и изоставени коридорчета, осветявани от някой и друг фенер.
Ръцете ни бяха стиснати и стъпките ни отекваха навсякъде. Спомените от вечерта ме заливаха. Устните й наистина бяха много горещи предната нощ. Притиснах се в нея, защото тъмните каменни стълби и пътища бяха леденостудени.
Стигнахме до тунел, в който нямаше и една светлинка. Ръката ми заопипва за магическата пръчка, която трябваше да бъде в джоба ми, но я нямаше там. Опитах се да напипам тази на Нора, но вместо това ръката ми се оказа на задните й части. Щипнах я игриво и продължихме в тъмнината. След няколко минути препъване аз най-накрая успях да се строполя на земята. Нора ми помогна да се изправя, но усетих как страстите от предната вечер ме обхващат. Притиснах я до стената. За такова малко момиченце бях доста силна. Държах едната й ръка прилепена за камъните над главата й, но другата беше оставена свободна да прави каквото иска. Тя скоро намери място на талията ми, където се движеше нагоре и надолу леко, карайки кожата ми да настръхва.
Зацелувах рамото, врата й, обходих цялото й лице с целувки, а накрая езикът ми обходи плътните й устни. Нора изстена тихо. Скоро се целувахме. Всичко беше по-истинско от предната вечер, може би защото бяхме трезвени. Усещах топлината й, мириса й на ягоди. Ръката ми се плъзна под блузата й. Вероятно бях много студена, защото при допира Нора подскочи. Буквално се извиваше под пръстите ми. Скоро и нейната ръка се намери под моя пуловер. Целувките ни ставаха все по-диви и необуздани. Блузата й беше наполовина свалена, а аз целувах корема й. След секунда тя изпъшка и се свлече на земята, където продължихме играта още малко.
- Нора, не мисля, че това е много полезно за нас, но, мамка му, добра си. - Прошепнах й, облизвайки ушната й мида и захапвайки възглавничката.
Сега беше неин ред да ме измъчва. Русокоската смъкна връхната ми дреха и ризата и останах само по сутиен и вратовръзка. Момичето ме притегли, дърпайки ме за нея, и буквално заби зъби във врата ми. Беше възбуждащо и болезнено едновременно. Започна да дращи гърба ми, а устните й смучеха над ключицата ми. Знаех, че там ще остане лилаво-синьо петънце, което да крия поне седмица. Ръката й масажираше долната част от тялото ми, приближавайки се до.. дамските ми части. Да, така ги нарекох. Все пак се спря и пъхна езика си в гърлото ми, сякаш искаше да ме изпие цялата. Двете стенехме заедно, докато телата ни бяха преплетени едно в друго. Усетих, че не издържам, но нямаше как това да се случи в тъмния коридор. Едва се отлепих от нея, целувайки я за последно.
- От предишните ти разкази не бях останала с впечатлението, че си такава тигрица. - Прошепнах, защото бях останала без сили. Нора се засмя, преди да обходи с ръка гърдите ми и да ми помогне да навлека дрехите си. - Другият път намали страстите, моля. - Ухилих се в тъмнината.
- Каза Ривър, която почти ме изяде в опитите си да ми свали панталона. - Отвърна тя.
- Туше. Трябва да се изкъпем, струва ми се. Вир вода съм.
- Това... Не те ли възбужда? - Каза Нора, захапвайки леко врата ми отново, преди да тръгне в посоката, откъдето бяхме дошли.