Къщата на Хагрид

Заглавие: Къщата на Хагрид Чет Авг 25, 2011 10:42 pm

Добродушният Пазач на дивеча и преподавател по Грижа за магическите създания винаги се радва, когато на посещение му дойдат ученици. Но внимавайте с чая, така и не се научи да го приготвя правилно.

От години Аря се опитваше да открие нещо, което да бъде нейният почерк, нещо което да оставя нейният отпечатък. И годините премисляне на какво ли не се бяха отплатили в една много ясна и оригинална идея-магия! Но бе достатъчно трудно дори за самата нея да осъществи тази идея. Вече четири месеца работи по нея и има съвсем малък напредък. Имаше поне едно нещо сигурно – тя нямаше да се откаже, дори да ѝ отнемеше години да завърши замисленото.
И ето на, от както се бе върнала в училището за магии и вълшебства имаше все по-малко време за личните си неща. Цялата олелия около началото на учебната година я бе грабнала и завъртяла на 360 градуса без да пита за второ мнение. Това бе причината младата магьосница в момента да се бе усамотила в това затънтено местенце. Пазача на дивеча го нямаше наоколо, а и тя не го бе виждала от както се бяха върнали в училището. Надяваше се да е добре. Той бе симпатичен и добродушен и винаги успяваше да я разсмее.
И за да сме по-точни, Аря се намираше сред малката полянка малко по-далеч от самата къща на Хагрид. Тук нямаше много хора и тя можеше да се радва на няколко минути спокойствие.Бе захапала някакъв молив, докато прелистваше през различни записки и търсеше нещо, което бе пропуснала. Няколко кимвания можеха да се видят от нейна страна. След което едно замахване с пръчката и се получи малка експлозия във въздуха на около 20 см от самото момиче. Това я стресна, а явно и птиците, които бяха накацали наоколо. Те се разлетяха, а заедно с тях литнаха и записките.Аря изтупа дрехите си и с още едно замахване на пръчката и тихо ‘Акцио записки’, прибра принадлежностите си в чантата.
Леко раздвижване на тревата наоколо я накара да се обърне рязко и да потърси източника на шума.

Той постоянно мърдаше очите си , някъде из листата на книгата, които вече се разпадаха направо в ръцете му, поради причината, че книгата беше ужасно стара, но той все пак я харесваше. Тя беше англисйка класика, всъщност написана от руснак, който бил англичанин. Много странно и автобиографията му също не е една от разбираемите, които Себастиян беше чел някога. А и той не обичаше автобиографични произведения, те не му бяха силната страна, той определено предпочиташе класиците. Но не можеше да определени точно какво му харесваше, очевидно след всяка книга вкусът му се изменяше и ставаше по-различен, отколкото преди. А всичко това объркваше 17 - годиния младеж, попаднал в новото училище, къде щеше да практикува магии.
Всичко му се виждаше толкова ново и толкова различно, че той се главозамайваше и не можеше да се ориентира, особено с всичките тези стълбища, водещи навсякъде и ,разбира се, местещи се. Как можеше стълбите да се местеха?!С магия, естествено, но не беше точно това въпроса.
Бастиян поклати глава и изхвърли тъпите си помисли за всичко това. Той просължи с няколкото реда, останали от страницата на книгата, преди следващата.Имаше чувството, че ако отгърнеше на следващата, мъчителна за ръцете му, страница, цялата книга щеше да рухне като небостъргачите в Ню Йорк. Добре, че не беше там, не, че щеше да бъде в небостъргачите - близнаци, но пък все пак изглеждаше потресаващо.И ужасно тъжно, гледайки мокрите лица на хората от филма на нешанъл джиографик. Или дискавъри.
О, да седмокурсникът често гледаше тези канали, когато беше в града , някъде из Германия, отново.Само дето повечето от тези научни простотии бяха на английски и преди, докато говореше по-добре немския, му беше трудно да следи нещо, което го няма със субтитри на немски. А сега нямаше никакъв проблем. Вече беше като роден език.
Английски винаги по-добре от руски. Неговият най-лош приятел.
Беше почти тъмно, но можеше да се чете. А за Бастиян това беше ежедневие - да върви и да чете едновремено, дори и леко по тъмно, това въобще не дразнеше очите му, които може би се нуждаеха от очила или лежи, защото от всичките тези букви, прочетени на тъмно или на фенерче, зрението му се беше увредило леко. Но не го засягаше особено.
Той чуваше стъпките си, бяха толкова шумни! Навлизаха в главата му и отново се отдалечаваха и вече не ги чуваше . И след малко отново ги чуваше. И това се повтаряше.
Монотонност.
Каква ирония!
Той беше толкова разнообразен.
Разгърна страницата, за която се плашеше, че щеше всичко да обърка , и като никога се оказа прав. Проклетата книга се разпадне напълно, страниците се отделиха и той извади ядосано пръчката си.Безсловесно каза магията и всичките му страници се върнаха и се залепиха идеално, сякаш никога повече нямаше да помръднат. Ала корицата изглеждаше стара.
Видя по-напред как едно момиче събира своите листове също с магия, както всички правеха тук. Е ,поне тези ,които я знаеха. Той се запъти към нея, ала не знаеше защо. искаше да говори. отново да говори! Какво , за бога беше това своемислещо желание!?Той не говореше толкова много, защо сега искаше точно това?
-Научи безсловесната магия, повече е от полза при битка - каза той нещо като позрав, след това се усмихна и поздрави както трябва - Здравей...Бастиян . - каза той и подаде ръката си, мокра, защото беше докоснал тревата. А беше валяло.

Непознат? Бяха ли останали такива хора тук за Аря дори след шест години прекарани под един покрив със всеки ученик, независимо от кой дом. Тук не ставаше въпрос за това, че не го познава лично, а за това, че въобще не го бе виждала. Очите ѝ обходиха момчето като се спряха на различни детайли, които отговориха на някои нейни въпроса. Явно се бе преместил тук тази година. Това бе единственото разумно обяснение, защо не го познава. Та той беше от нейния курс. Изглеждаше най-малкото колкото момичето, да не говорим, че можеше да мине и за по-голям. А и бе от Грифиндор... дрехите го издадоха.
Докато той приближи и започна да говори, Аря се опита да престане с наблюденията си. Беше си изградила този навик да търси с очи всичко, което можеше да узнае за един човек от пръв поглед. Това често дразнеше околните, поради простата причина, че никой не обича да го зяпат с погледа, който тя вадеше (пълен с любопитство и без каквито и да е задръжки). И ето, че всичко това ѝ се отплащаше. Ръка беше протегната за здрависване към нея и се наложи момичето бързо да се окопити и да се върне към реалния живот, напускайки малкия рай, който бе създала за себе си.
Реши да поеме ръката и непознатия да се превърне в познат. Неговата длан бе мокра, това го бе забелязала още преди да докосне кожата му. Единственото, което се бе забило сега в главата ѝ бе надеждата това да е заради по-ранния дъжд, а не поради друга причина. Беше си имала достатъчно много взимане даване с момчета, за да е наясно, че те можеха да направят живота ти ад само за секунда. Щом тези мисли преминаха през главата ѝ все едно тръпки полазиха по-гърба ѝ. Сега като се замисли, добре че взаимоотношенията ѝ с онези познати бяха само приятелски. В противен случай тя щеше да е най-стресирания човек!
-Аря...- Отговори най-после момичето като разтресе ръката на младежа в сравнително здраво и силно ръкостискане. Тогава в главата ѝ изникнаха предишните думи на момчето. – Един съвет- не поздравявай хора с подобни изрази, особено ако са от Слидерин. Най-много да си спечелиш някое наказание. Въпреки че всички трябва да признаем, че бихме искали да използваме уменията си в дуел срещу един от ‘най-добрите’.- Момичето се усмихна. От два дена вече бе в училището служело ѝ за дом от шест години и единствено бе разменила няколко думи с ученици, броящи се на пръстите на ръцете ѝ. Това може би бе причината за многото думи изливащи се от устата ѝ. Реши защо пък не. Какво ѝ пречеше да побъбри с ‘новото хлапе’. Можеше и да не е толкова лош. Пък и ако не друго, то поне можеше да обърка още една жива душа с смахнатото си държание.- И какво те накара да излезеш от приятните и топли стени на замъка и да се разходиш навън, че и чак да стигнеш това място? –Попита тя с открито любопитство, което никога не се бе стремяла да скрие.

Гласът на Аря падаше някъде пред тях и се отдалечаваше, макар че Бастиян лесно гоо улавяше из въздуха. Гласът падаше с трясък и същевременно с мекота, такава като на памука, но се учваше достатъчно ясно и силно. Губеше се из гората наоколо, без да звучи ехо, и отново се връщаше при тях, сякаш без да е изчезвал. Появяваше се от нищото и в контраст с това - отвсякъде и се чуваше само около тях.
А гласът на Себастиян не беше такъв. Той сега беше съвсем спокоен, но в същото време и силен и твърд, за различка от този ана момичето, съвсем различен от неговия. И неговият се простираше само около тях, правеше кръг около двамата и отново тупваше на земята,застопоряваше се и ставаше стъклен, отразявайки следващите думи. И така всичко се повтаряше през минути, през секунди, с всяка следваща дума.
Тя го предопреди да не поздравява по този начин слидеринци. Май тук никой не ги харесваше особено, както забеляваше вече грифиндорецът. Може и той да не ги харесваше, беше само въпрос на време да се впише в обстанояката,подобно на хамелионите, само дето не искаше да използва тази магия върху себе си, за да бъде всичко буквално. Имаше странното предчувствие, че щеше да сгреши магията, както беше направил върху един хамстер. Тоест неговият хамстер, който изчезна след магията, понеже се превърна в...пламъци. Пък и тази магия не беше силната страна на третокурсника, тогава. Беше решил, че нямаше да я използва, но в 6 курс беше също така непохватен да я приложи върху котката на един от научния дом. Получи накзание, типично...
Аря спомена, че всички искали да използват уменията си срещу един от най-добрите. Какво трябваше да означава това и Себастиян трябваше ли да го разбере?
-Какво имаш предвид под 'един от най-добрите'? - попита той, чудейки се искрено. Очевидно само той не знаеше какво ставаше тук.О, все някога щеше да научи, той винаги научаваше новите неща бързо, особено когато си намереше съответния източник, от който да изтегля цялата тази информация.
Не, той определено не искаше да се прави на три и половина, камо ли на някой от голямото 'добрутро'. Не, че се беше правил, но не искаше да създава нов имидж, който все още нямаше тук. Не искаше да създава и нов свой стил, понеже той имаше някакъв, който предпочиташе пред всичко. А стилът му просто не се описва, той се състои от нещата ,които можеше и, разбира се, обичаше да прави често Себастиян.Това беше един от онези лесни стилове, ала от онези, които никой не краде. Да се даде за пример - магиите : той винаги действаше бавно, с умисъл за нещо по-добро, като го подобрява с всяка следваща магия. Почва с нещо леко, особено при дуелите, и завършва със съвершенна , не винаги , магия, която напълно обезкоражава противникът и той пада с леко тупване на земята.И тази магия бива проявена от някоя слаба черна или обикновена, свързана с Вълшебство, но той обичаше да смесва някои неща, така че я правеше идеална за дуел. И разбира се магията нямаше как да е негова, беше стара и никой не я използваше, защото никой не виждаха смисъл да заслепява хората пред себи си и накрая да го бута със заклинанието. Беше малко подло, но нали това беше битката. Най-добрия побеждава и не винаги.
Не винаги, обаче, този стил действаше и Себастиян често биваше побеждаван...И той не страдаше много от това, беше научен малко или много да не се интересува от победата или загубата, беше научен да губи и да печели. Обичаше единствено практиката си и малкият насъбран опит, който бе получил от преди. И като се сетеше колко несръчен и непохватен беше в началото му се приискваше да се разсмее на хлапето от първи курс, което беше той.
Стил... Всеки си имаше стил.
Да не беше една гротеска?Невъзможно, според седмокурсника. И много объркано.

Нейният въпрос като яе ли бе игнориран, което накара момичето да смръщи вежди за секунда, но бързо лицето и си възвърна приятелското изражение. Аря не беше от хората, които се засягат от нещо толкова дребно. Просто си бе създала навици да наблюдава хората и тези малки подробности предизвикваха реакция в нея. Може би трябваше да се отучи от тези навици… Някои ден щяха да и изиграят лоша шега.
Това настрана, момчето току що потвърди предишните и наблюдения – той наистина бе нов в това училище. Това е единственото обяснение защо не схвана думите и. Случва се и на най-добрите.
- Имам предвид, че всеки, на който постоянно му е натяквано от някой друг, че този друг е по-добър от него, без сериозна причина зад това… - Аря спря, за да си поеме въздух. Самата тя започваше да се обърква от това обяснение та какво ли оставаше за момчето.- Всеки би искал да натрие носа на този някой.- Щом завърши речта си се усмихна отново доволна от резултата. Беше побъркана и изгубена в своя собствен свят.
- С други думи, представителите от дома Слидерин са изцяло чистокръвни.- Отново започна тя. Превръщаше се в бъбривка и знаеше, че това досажда на повечето хора и щеше да и се наложи да се насили и да спре с пороя от думи, но не сега!- А поне тези, с които аз съм се засичала, имат мания на тази тема. Мислят си само защото кръвта им е ‘чиста’ са по-добри от други. – Усмивката и се разтегна още повече. – Е как да не ти се прииска да ги удариш, където най-много боли.
И ето на! След последната дума и поредната глътка въздух, Аря най-после съумя да млъкне. Не бе говорила толкова, от както бе дошла тук тази година. Беше интересно! Но сега трябваше да остане малко тиха, за да позволи на новия си познат да се осъзнае, а и все пак да реагира. В главата и изникна мисъл, която отново я накара да се усмихне. Ако и този път той игнорираше казаното от нея може би щеше да му се предостави шанс да види уменията и в дуел. Все пак бе изразила много ентусиазирано цялото нещо. Щеше да е разочарование никой да не го бе чул.

Себастиян като че ли сега се сти за въпроса, който Аря му беше задала, но не понечи да отговори, като помисли, че това е минал въпрос и нямаше никакъв смисъл да се чуе отговорът. А отговорът всъщност беше съвсем прост. Искаше въздух, искаше трева и водата, която капеше като капки сълзи от невидимите очи на облаците. За негово нещастие, нямаше дъжд, облаците обаче прикриваха цялото нощно небе, което щеше да бъде покрито със звезди, само след няколко минути, най-много след половин час,но Бастиян предположи, че щеше да се е прибрал дотогава и нямаше да може да види звездите. Ала те така или иначе нямаше да бъдат видяни от никого, а виновни за това бяха облаците и вятъра, който не съществуваше точно сега, за да разбуте натежалите, а може би вече не толкова, бели купчини . И сега облаците бяха един до друг и ако бяха живи същества всеки би казал, че си говорят. И какви ли тайни биха се въртяли там отгоре, от където всичко се вижда и всичко се разбира. Облаците биха би ли най-добрите на света, само защото щяха да знаят всичко за всеки и така ще имат надмощие над човешката ,и по-малко животинската, раса.
Себастиян премигна сякаш заслепен от глупавите си мисли, напоследък ввръхлитащи го за някакво господство за облаците. тя бяха просто купчини , които нямаха нищо общо със седмокусника, чиято домашна не беше направена, поради факта, че не знаеше каква трябваше да бъде. Но това не беше нищо различно.
Аря спомена , че всеки иска да натрие носа на някого и Себастиян намери смисъл в тези думи, защото той самия искаше. И често осъществяваше това свое желание, разбира се, по реда на нещата и пред учител, но той не оставаше по-назад от противника си, без да гледа дали наистина учителя следи всичко. Силно се надяваше и тук да се провеждаха такива дуели, за да може отново да изтренира техниките си . А и в някои случаи беше наистина забавно, ако някой реши да направи подло нещо на противника, за да се засмее неговата публика. И , естествено, след това да използва нещо сериозно.
Себастиян винаги беше сериозен. Не буквално, ако може да се каже за този случай.
-На мен ми е познато това желание - да ти се прииска да удариш някого. Е, все пак аз съвсем се ограничавам до магиите, без естествено сега да натъртвам на черните магии. Те са особено друга работа- отбеляза Себастиян и се усмихна леко. - Относно до чистата кръв, това вече го чух. Явно всеки , който срещна тук ,започва да ме учи за нещо , което трябва да знам. За кръвта, слидеринци... И всичките тези неща -продължи седмокурсникът, нещо като в отговори на многото говорене на Аря. Той не искаше тя да си помисли, че говореше много, а той , че не искаше да я слуша. Напротив. Точно сега отново му се говореше, макар че вече желанието се усили повече към изслушването и кимането, но и задържаше вниманието си върху казаното, както и сега правеше. Главоболието му се усили внезапно, но той не искаше дори да си мсили за него, можеше да стане и по -зле. Нямаше да хленчи и мрънка, въобще извън всякакъв негов стил.А той си пазеше тези неща.
Можеше да се нарече егоист. Но не винаги.
Той беше отпуснал ръката си, която държеше книгата. Дланта му вече беше суха, сякаш листата на книжката бяха попили всякаква влажност и вече книгата биваше влажна, но щеше да изсъхне по -бързо.Усещаше как книгата натежаваше в ръцете му и мислеше дали нямаше да се разпадне отново, както преди няколко минути и дали отново трябваше да я събира и лепи.Но не се случи. Този път не се оказа прав и това беше в негова полза, някакво странно изкюченние когато някой не е прав.
-Нека направим един дуел - каза изведнъж Себастиян и се усмихна срещу Аря , за да види каква щеше да бъде реакцията й и отговора .

Дуел?! Да! Това щеше да е нещо интересно, което да накара мозъчните ѝ клетки да се поразмърдат малко. Не се бе забърквала в нещо такова от доста време. Явно забавата бе решила отново да се върне в живота на момичето и то нямаше намерения да я отпраща, дори това да означава, че може да загуби от новия си съученик. Какво пък? Нямаше да разберат, докато не пробваха. Точно мислеше да кимне развълнувана от предложението, когато по-ранните му думи прозвучаха отново в главата ѝ. „Познато чувство...” Това означаваше ли, че точно в момента тези чувства пак са се запалили в него и вместо да цапардоса, този който го бе ядосал, щеше да си го изкара на Аря? Едва ли! ... Или пък не... Скоро щеше да се разбере.
-Съгласна!- Каза Аря, като лицето ѝ се озари за пореден път с усмивка и кимна леко.- Но при едно условие! Без да си изкарваш на мен каквито и да имаш отрицателни чувства към други хора... или каквото и да било. Виж, сега ако имаш нещо против мен самата... Тогава може да покажеш омразата си.-Почваше да се увлича пак, затова направи няколко крачки и се отдалечи от Себастиян на около 3-4 метра. – На три? – Предложи Аря като завъртя пръчката си между пръстите на дясната си ръка и усети грапавата, все едно недовършена повърхност по кожата си.
След секунда тя я насочи към момчето и се приготви за началото на дуела. Щеше да остави броенето на него. Ако тя вършеше тази работа щеше да се изкуши и да остави огромни паузи между изказването на числата, само за да може да го нервира. Усети как всеки мускул в тялото ѝ се напряга, а самата тя изгаряше от нетърпение всичко това да започне. Определено не можеше да си спомни последния път, когато бе чувствала толкова много адреналин в себе си. Това беше хубаво... явно тук все още можеше да се срещне някоя и друга душа, която да събуди в нея спящия звяр, наречен дух. Дух, който да я накара да се спусне към непознатото.
Заклинанията почнаха да се леят като бързо течаща река пред очите ѝ. Чудеше се, с кое да започне или да остави първия ход на него. Това може би бе най-разумното решение, стига разбира се да бе способна да избегне каквото той запратеше по нея. По-рано стана на въпрос за безсловесна магия и Бастиян бе заключил, че Аря не я умееше... едва ли щеше да остане приятно изненадан.

Дали Себастиян беше все така добър в това си занимание след цялата лятна ваканция, която той бе прекарал , за да учи по отвари, понеже в миналото училище такъв предмет - нямаше. И тук беше за седма година и бяха взели материал за седем години, които той съумя да навакса бързо, като пропускаше някои излишни неща. Но след това реши , че дори тези излишни неща биха му трябвали и се накара да ги учи.И все пак беше позабравил някои неща, като например съставки или нещо от този сорт.
Сега, докато връвеше бавно към своята позиция, от където се предполагаше, че щеше да се чувства най-спокоен, той беше напълно задълбочен и съсердоточен върху това кои заклинания щеше да използва. И знаеше, че това е грешно, защото те винаги изникваха заклинанията, не трябваше да си ги подготвя сам. Напълно грешно и загуба на енергия за мислене. Разбира се щеше да остави Аря да ападне първа, понеже тя му беше оставила броенето, което също си беше едно начало. Но дори тя да нападнеше първа, Бастиян щеше да отблъсне магията й, само дето това го правеше винаги. А какво можеше да направи друго?! Това беше наистина подходящо за започването. След това седмокурсникът можеше да премине направо на атакуващи заклинянаия, но така се предполагаше, че щяха да свършат бързо. А на него не му се свършваше дуел, който се очертаваше да бъде интересен, след 3тото заклинание ,казано от него и от нея.
Вдигна пръчката си с лявата си ръка и ръката я изви над главата си напред с длънта. Пръчкат аосчеше точно Аря, но той нямаше да я нарани, това беше сигурно. Преди това се беше поогледал, защото ако беше използвано някое закнинание върху него, той не обичаше да се удря в дървета. Най-омразното нещо. Предпочиташе тревата...Дясната ръка я изпъна напред, също сочеща към противника си . Пристъпи крачка назад и зае удобна позиция, казваща , че е готов. Аря правеше абсолютно същото, само дето се беше стъмнило и Себастиян не може да открои пръчката й в коя ръка беше. Това нямаше особено значение, всичките му противници бяха с дясната ръка, докато той с лявата, но това нр му пречеше за щастие. Нямаше значение къде е пръчицата, важното бе да е силна и мощна. А тази на Баастиян сякаш беше придобила опит и го слушаше. ,,Не магьосника избира пръчката, а тя него". Нещо такова. И ето, че пръчката на седмокурсника му се беше подчинила напълно, той имаше известен контрол над нея.
Пое си дъх , очакващ вече вървата й атака. Предположи, че щеше да знае безсловесната магия, защото все пак предположи, че е седми курс. Бастиян я беше научил в пети, а за тук ен знаеше. Наистина трудно.
- Едно - започна той, като се подсмихна - две - казваше ги бързо, за да не чакат много. Нямаше да стоят цяла нощ и да се бият. А някой можеше да ги види...- Три - почти извика той и усети, че тя наистина започна първа, но не беше чул нищо да излиза от устата й. Не беше видял гласът й да тупва перд тях и вече да знаеше каква е магията.
,,Фините Икантатем'' се чу гласът на Бастиян в собствената му глава и отстрани магията от пътя си, но противничката му не го изчака и отново запрати заклинание срещу него, което също той отблъсна.Очевидно Аря не се предаваше и запрати Себастиян назад, от което той падна по гръб на земята, на влажнат все още трева, и се преобърна един -два пъти, от което му потече кръв от устат. Но на кого му пукаше!?
,,Конюктивитис '' отново се чу нещо в главата на Себастииян и от неговата пръчк излетя сина светлина която тръгваше бързо към Аря. Разцепваше въздуха за части от секундата и се готвеше да атакува напълно и някак безпощадно, само дето магията не беше толкова лоша.
Междувременно Себастиян се беше изправил ,напълно пренебрегвайки кръвта си.

Една, две, три и всичко се започна. От по-ранните ѝ намерения да го остави пръв да започни не остани и следа като от устата ѝ се изстреля зашеметяващо заклинание. То бе едва прошепнато и благодарение на тъмнината, която почваше да се сгъстява все повече и повече, движенията на устните ѝ остана скрити, а самите думи не достигнаха момчето. За момент Аря се чувстваше все едно е загубила контрол, над която и да е част на тялото си, защото още две заклинания изхвърчаха от нея, едното от което успя. Явно бе минало прекалено много време от последния път, когато бе правила нещо толкова шантаво.
Ако някой ги видеше сега сигурно щяха да загазят. От отдавна трябваше да са зад стените на замъка, но всичко наоколо изглеждаше пусто, а и момичето не можеше да мисли за това сега... или поне не искаше да мисли за това. След като последното заклинание бе успяло да запрати момчето на земята, Аря се притесни за секунда. Не можеше да види точно какво ставаше, но този миг колебание ѝ изигра лоша шега. Единственото, което успя да види бе очертанията на Себастиян и движение от негова страна. Нямаше време да мисли, защото и без това вече бе закъсняла. Синята светлина я удари и с леко щипане в очите, зрението ѝ се замъгли. Скръцна със зъби, заради собствената си глупост.
Всички мисли, които до сега се шаваха безразборно из лабиринта в главата ѝ наречен ум, се изпариха веднага, щом осъзна собствената си грешка. Не бе помръднала въпреки, че заклинанието я удари. Преди да се погрижи за себе си, насочи пръчката където до преди секунда бе съученика ѝ и за първи път днес използва безсловесна магия. „Лумос Солем!” Думите прозвучаха високо и ясно в главата на Аря и заеха цялото ѝ внимание. Не обичаше да прави магии и заклинания по този начин, а и много лесно опитът ѝ можеше да се окаже безуспешен. Но не и този път!
Усети напрежение в пръчката си и несъзнателно стегна хватката си около нея. От върха ѝ след стотна от секундата изхвърча огнен лъч, който бе насочен към Бастиян. Не бе много, но щеше да ѝ спечели секунда или две. Вече бе достатъчно мръкнало се, за да успее този лъч да заслепи момчето. Още преди да дочака шанс да разбере дали нещо се е получило от тези действия, Аря отново вдигна пръчката си и прошепна „Фините Икантатем”. След още няколко мига тя възвърна зрението си, а огнения лъч бе изчезнал. Не знаеше дали е заради нейното заклинание или той се бе отървал пръв от огъня.
- Инкарцерус! – Заклинанието изхвърча от устата ѝ преди тя да се възпре и да я изрече само на ум. Бе забравила една много важна подробност. Себастиян бе непознат, който не бе учил тук до сега, което означаваше, че Аря не можеше да е напълно наясно с арсенала му. Трябваше да е по-внимателна! За сега просто остави нещата, както са и се приготви за следващото действие на момчето, каквото и да бе то.

Докато Аря седеше сляпа, Себастиян си възвръщаше изправената поза, леко изтривайки кръвта си с ризата, където след това се беше появило петно. Как въобще можеше да допусне да има кръв по лицето си? От невнимание. Как въобще беше пропуснал магията!?Но не биваше да го допуска отново, защото така или иначе продължаваше да се защитава, дори когато противничката му беше сляпа. Тя хвръляше различни струи към него, една от която беше огън. Той от своя страна направи нещо подобно на воден щит, който отблъсна огъня и той заобиколи щита и седмокурсника, който в прочем сега беше напълно съсредоточен, внимавайки и опитвайки се да види устните на момичето, да дочуе частица глас или дума, която да му подскаже какво следва. Тази част беше най-трудната и никой не я харесваше - да не знаеш какво следва и какво трябва да направиш , за да се защитиш от незнайната магия. Беше направо непоносимо и главата те заболява от мислене дали е правилно или не. Себастиян винаги мислеше така. След всеки дуел се налагаше да му дават отвари за главата, въпреки че всеки учител му казваше да не мисли толкова. Но той знаеше, че си имаше врагове, които нямаше да се боят да използват някое гадно заклинание. Той си умираше да прилага 'Сектумсемпра ', ала не му беше позволено. Поне там, а и тук не би трябвало. Но често го използваше при уличните дуели, в които попадаше не рядко. И това заклинание беше...съвършенно, толкова добро и толкова изпиващо силите на противника. Вече си победил с него и нямаше да се притесняваш за другите магии, които се въртят из главата ти.
И сега Аря запращаше още едно заклинание, което беше отблъснато от Себастиян, но отново невниманието му изигра шега. Или може би тъмнината, защото не видя навреме въжетата. В последния момент се опита да ги изгори и успя, но не всичко. Само едно от важетата се завърза и стегна силно лявата му ръка, с която държеше пръчката. Усещаше как кръвта му не минаше през вените и се опита да изгори въжетата. Още ненаправил магията се сети, че така щеше да изгори себе си. Внимавайки за ново заклинание, хвана неудобно пръчицата си в дясната ръка и я насочи към въжето . Скъса го с помръдване на устните и то падна. Усети как ръката му изтръпва от навлизането на кръвта и става много по-гореща.
Взе пръчката си в удобната длан, но така и не я усещаше. Усети дървото чак след секунди, дълго време при дуел. Отново насочи пръчката си към Аря. И двамата не помръдваха. Седмокурсникът дишаше тежко , но не се беше преуморил, нещото , което да обяснява това.
И изведнъж изчезна. В нищото. След една секунда, точно сякаш, се появи на метър от Аря и полови върха на пръчката си на тила на момичето . Натисна леко, за да може да усети дървото по себе си. Подсмихна се, но знаеше, че ако тя действаше бързо щеше да го нападне и би било много лесно. Рискуваше
-Експелиармус -каза спокойно той, рязко насочил пръчката си към нейната. Тя падна на метри от тях, но той отново насочи пръчката си натам и продължи - Локомотор пръчка - и пръчицата на Аря се вдигна и започна да лети бавно към нея. - О, аз съм джентълмен - каза той и се подсмихна. След това тя хвана пръчката си, а той отново рязко, едва забележимо движение, се отдалечи, стигайки къщата на Хагрид. Онзи голям човек, който се беше мярнал пред очите на Себастиян миналия ден, май. Не помнеше много. А и кучето не харесваше особено седмокурсника.

Аря се сепна, когато момчето изчезна. Не знаеше, че играят с магипортиране. Преди да успее да завърши дори в мислите си желаното заклинание, той вече бе опрял пръчка в нея. Свърши се... Дъхът ѝ секна за момент. Пръчката ѝ бе отнета и желанието да се скрие в дън земя я обзе. Разреши на въздуха, който бе задържала, най-после да излезе и взе поднесената ѝ пръчка. Усмихна се леко и погледна към Бастиян, който в момента ходеше към колибата на Хагрид.
-Впечатлена съм... – Започна тя като бе наясно, че него това сигурно въобще не го интересува. Но все пак Аря си беше Аря и трябваше да го каже, просто колкото да удовлетвори желанието си да го направи. - ...но определено ще искам реванш. Ако не за друго, то поне да разведря малко деня си.
Ето, че настроението ѝ отново се бе върнало. Чувстваше се развеселена от развоя на действията. Да, бе загубила, но нито един от двамата не бе взел двубоя на сериозно, иначе щетите щяха да са много повече от малко кръв и щипане в очите.
Момичето взе чантата си от земята и погледна дали всичко бе вътре. След това прибра пръчката си и се приготви да си тръгне. Определено той бе интересна компания, която все по-рядко и по-рядко се намираше в днешни дни, но Аря не искаше да се натрапва или нещо подобно. А и той приличаше на човек, който доста лесно може да си намери компания. С една последна усмивка и леко кимване в съгласие със собствените си мисли, младата магьосница също се обърна на някъде.

Кейт се разхождаше по поляната около замъка, обичаше това място , беше толкова спокойно.В ръцете си все още стискаше изрезка от весника, в който пишеше че сестра й беше в Азкабан.Цял ден беше стояла и беше прочитала статията отново и отново , с надеждата , че тя ще се промени по някакъв начин, че Кейт ще успее да намери нещо ново и различно , но не.Всеки път когато го прочиташе думите си бяха все същите...
-Ей,Кейт!Какво правиш тука?-чу се глас зад нея.
-О, здрасти Хагрид...Как си?-попита момичето и се усмихна насила.
-Ами връщам се от Хогсмийд.Направо няма да повярваш какъв...Какво е станало?-попита великанът като погледна Кейт.
-Нищо,какво да има?Просто се разхождам...
-Мен не можеш да ме излъжеш така лесно.Ела ако искаш да пийнем по чай и да ми кажеш какво се е случило.
Двамата тръгнаха към къщата му.След като Кейт седна зад масата и получи пред себе си голяма чаша чай, започна бавно да гали Фанг.
-Защо си толкова тъжна?-попита направо великанът.
Кейт подаде на Хагрид статията ,която беше държала преди малко.Той бързо я прочете и попита:
-Ама т`ва на снимката,сестра ти ли е?-каза,като прочете еднаквите фамилии,а и двете момичета страшно много си приличаха.Само че на снимката имаше страшен запуснат вид...
-Да,тя е...Наскоро ми писа мама.Каза, че няма да мога дори да се върна у дома за лятото , било мого опасно.А пък напоследък с мама дори не успявам да общувам.Тя също си има свои проблеми. Едва ли иска да се занимава с мен...
В този момент на вратата се почука и Хагрид отвори.Показа се Роуз.Кейт бързо сложи отново усмихнатото си лице и покани приятелката си да седне до нея.-Как си,Роуз?

Времето бе традиционно за сезона - с леко слънце, но доста хладно. Днес беше неделя. Любимият ми ден! Почти бях приключила с домашните, но сега много не ме интересуваше дали Синистра(учителката по Астрономия) ще ми пише Трол или Изключителен, за това че се появя без надписана карта с планетите. Сега бях решила да посетя Хагрид - полу-великан, познат (а може би приятел?!) на мама и татко, който има слабост към чудовищата. Кхъм... днес бях в малко странно настроение - говорих на английски, малко в повече. Тоест, вместо 'Здрасти', казвах 'Хелоу!' и т.н. Минах на бегом през полянката пред къщата на великана и почуках на вратата на колибката му. Хагрид бързо ми отвори и аз надникнах предпазливо в къщата му - да не би да е стрил някое страшно същество. Но вътре в къщата бе само Кейт и Фанг - най-сладкото кученце на света. Опс, май и аз започнах да говоря като Хагрид! Всъщност Фанг беше доста голямо куче, което много обичаше да ме лиже по носа. Но това не ми правеше проблеми - докато носът ми ставаше целият във лиги, катранено-черната козина на Фанг стаеаше доста рошава. Та... да обърнем внимание на Кейт - тя беше една много яка и готина пестокурстничка, която имаше страхотни дрехи и страхотен характер. Дано някога и аз стана като нея..
-Амм... добре съм. А ти как си?Как са уроците?Тормозят ли ви много?-зададох въпросите си един след друг и отпих от огромната чаша с чай, която Хагрид ми бе подал...

Keйт се зарадва на Роуз,затова един миг остана вгледана в нея-галеше Фанг,както преди броени минути тя самата бе правила.А и не я беше виждала от известно време-дори и в Голямата зала,тези дни не обичаше да е сред тълпи,а просто отиваше до кухнята на духчетата и от там преспокойно получаваше всякакви вкуснотийки..
-Ами добре съм.Уроците...ами те...напоследък просто съм претрупана с информация.-каза Кейт.Към това се бе прибавило и ужасното притеснение за сестра й и сега имаше чувството че не може да се справи с двете неща едновременно.-Да,наистина може да се нарече тормоз.Тъй като си имам по-голям проблем на главата ми.Но сигурно със всички е така.А при теб как са нещата?Как върви в любовта?-попита усмихната.Кейт беше чула слух,че Роуз е била забелязана с един грифиндорец...
-Хъм,Кейт,не смяташ ли,че има нещо,което искаш да споделиш на приятелката си?Сигурна съм,че би ти олекнало...-каза Хагрид,сядайки до тях и поглеждайки шестокурсничката многозначително.Кейт му хвърли поглед,казвайки "После" и малко се подразни.Не можеше веднага да започне с тази тема,щеше да бъде неучтиво...а и ако тя си имаше проблеми?Реши,че първо ще изчака отговора й и после ще реши какво да прави,тъй като думите на Хагрид бяха разбудили любопитството на Роуз.

-Ах, Джесика... - промърморих тихо.
Джесика беше една от най-добрите ми приятелки, и беше в моя курс. Как можах да и' кажа че ходя със... Е, ще го запазя в тайна! Разбира се, как не се сетих че ще разкаже на целият дом?! Голяма съм глупачка... 'Повече нищо няма да споделям от личният си живот!' - дадох си дума, която не бях много сигурна дали ще изпълня...
- Ам.. нормално - излъгах предпазливо.
- Роуз, завчера твоя приятел намина. - сподели Хагрид в най-неподходящият момент. Оф, точно сега ли трябваше да го каже?!? Погледнах го ядосано, но що-годе спокойно казах:
- А, така ли? Незнам на кого ми говориш, Хагрид!
Полу-великанът се загледа през прозореца, което означаваше че смята темата за приключена. Отдъхнах си и промърморих:
- Какво да ми кажеш, Кейт?

Keйт сметна,че може би бе притеснила Роуз.Може би трябваше да не казва следващия си въпрос,но просто не можа да се сдържи:
-"Приятел"?-цитира Хагрид и Кейт го погледна многозначително,но той само се усмихна и отново загледа през прозореца.
-Съжалявам,Роуз,ако искаш недей да ми казваш.Но тайната ще си остане с мен,обещавам.Със сигурност не съм от тези момичета,които тръбят клюки навсякъде,но тъй като сме най-добри приятелки...-вече направо я умоляваше.Това беше малко странно,предвид ситуацията със сестра й.Но тъй като не можеше да направи нищо в момента,реши,че тази тема можеше да почака.Фанг дойде и започна да ги умолява да му хвърлят шоколадови бисквитки от масата и Кейт се смили над него,като му хвърли няколко.Той естествено,веднага ги излапа.
-Кейт,какво мислиш да правиш със сестра ти?-попита изведнъж Хагрид,може би за да и напомни.Не,че беше забравила.
-А..не знам..-отвърна смутено.

Явно и Кейт си имаше своите тайни... Докато обмислях отговора си загледах как Фанг тъкмо излапва последната от шоко-биствитите които му бе дала Кейт. Предположих, че Хагрид е опекъл биствитките, затова се надявах Фанг да не се наложи да ходи в Болничното крило. Готварските умения на полу-великана не бяха за чудо и приказ, дори клоняха към минуси и курабийките и други тестени изделия, които правеше, често му се получаваше доста твърди или с други недостатъци. Усмихнах се на кучето, което се бе приближило до мен и ми правеше мили очички. Засмях се и му похвърлих три-четири. - Ох, знам че не си от тези хора, разбира се... - приближих се до шестокурстничката и прошепнах на ухото - Блексторм ... Ако ти говори нещо ... - рекох малко по-високо и отново си седнах на мястото.
- Ам... Вярно ли имаш сестра? Тя учила ли е някога в 'Хогуортс' или още няма единайсет?

-Не..не ми говори нищо.Но се радвам за теб,разбира се.-отвърна Кейт и се усмихна.Реши да пробва от едни други курабийки оставени на поднос на масата,но само когато вдигна една видя,че бе прегоряла и черна,като въглен.
-Хагрид,пак ли си се опитвал за готвач?-Кейт се засмя,а Хагрид се смръщи леко.
-А не,нищо им няма разбира се!-побърза да добави момичето и за да не обиди великана ( беше много чувствителен ) леко отхапа парченце.Видът изобщо не беше подвел за вкуса.Тъй като Хагрид я гледаше не знаеше как да го изплюе,затова го преглътна.
-Чудесно е Хагрид..-излъга веднага и великана се усмихна и се изправи да направи още чай.Кейт направи ужасна гримаса и опти сок,за да отмие това ужасно чувствто на прегорено в устата си.
-Да,сестра ми...учи,не-учеше в Дурмщранг преди да...Ох,не мога да го кажа.По-добре виж сама.-каза притеснено и подаде на Роуз изрезката от вестника.

"Млада последователка на Смъртожадните-Елизабет Уудсток,
обвинена в измъчване на мъгъли,осъдена за виновна и отведена в Азкабан"

статията надолу гласеше:

"Явно никога не е твърде рано за децата от такава крехка възраст да тръгнат по лошия път.Елизабет Уудсток,учеща в института за магии Дурмщранг го напуска и се присъединява към смъртожадните.Цяла година е в неизвестност,като семейството и не спира да я търси.Днес тя бе заловена на местопрестъпление с още двама смъртожадни,измъчващи мъгълски деца и семействата им.Може би,щеше да се стигне до убийства,ако нашите аврори не се бяха намесили навреме.Съпротива при арест,опит за бягство...Уудсток обаче не успява да се измъкне от лапите на добре обучените ни аврори,както и останалите.Дадена на съд,тя си признава всичко съвсем най-гордо,цитат:
"Магъосниците,ние е време да вземем контрол.Светът по право ни се полага.А онези мръсни нищожества мъгълите,трябва да са наши роби!".
Не било необходимо нито Веритасерум,нито и какъвто и да е друг начин за откопчване на истината."

Кейт следеше очите на Роуз,докато четеше и се засрами ужасно.
-Големи проблеми ни създаде..най-вече на мама.Но тъй като не е убила никой и това е било първото и престъпление няма да я държат завинаги.Мама не може да спре да мисли какво толкова и се е случило през тази една година,когато беше в неизвестност.-каза,като видя че момичето бе свършило да чете и Кейт хвана главата си с две ръце,опрени на масата.Няколко сълзички се стекоха по лицето и й паднаха на масата.

Погледнах скептично снимката, сякаш се е държало гадно с мен. За щастие никой не видя гримасата ми. Изведнъж Кейт заплака преди това бе казала нещо, което не чух добре, защото ... да кажем че си бях намерила друго занимание за момента.

- Стига, Кейт, стига ... -казах със успокоителен глас - Ще я пуснат все някога. Нали каза, че не убила никого... - знаех, че няма да я утеша, както трябва, но все пак опитах. Не бях много по тези неща ..

Keйт видя лицето на Роуз,когато прочете статията,но знаеше че ще реагира така.Това изобщо не бе хубаво,а и беше сигурна,че сега хората които го бяха прочели щяха да погледнат по същия начин,както Уизли.
-Просто тя не е такава,не разбирам...защо не са и проложили веритасерум или да бяха преложили Легилимантика?Ако някой я е подчинил с Империус или си е играл с мозъка й,никога няма да се разбере.В момента сме в такова затруднено положение,ако беше дошла да учи в Хогуортс вместо в Дурмщранг,тук при мен,това никога нямаше да се случи.Аз съм виновна.-каза твърдо,но последното го каза,като че ли на себе си.Харгид се върна при двете с нови чаши чай,някакъв пай и малка чашка бренди за Кейт.
-Благодаря,Хагрид...благодаря ти за подкрепата...-Кейт отпи малко от брендито и се изправи,като даде една голяма прегръдка на великана.Днес му бе говорила много и той я бе изслушал и отешил...

Времето започна леко да се смрачава. Може би щеше да завали някой пороен есеннен дъжд. Не ги обичах много тези дъждове .. Само ми проваляха плановете! Е, дано не завалеше.
-Хагрид!Може ли и на мен да ми сипеш малко бренди? Искам да си пийна, татко, не ми е давал от юли!
Истината беше, че рядко ми даваха да пия от този алкохол, но на мен ми харесваше. Вкусът му и начинът по който изгаря гърлото. О, Боже, още от малка ставах аклохоличка! Но, все пак съм на 13, в мъгълското училище имаше един ром, от четвърти клас, който пушеше! Така, че ... Но все пак ... Както и да е ... Няма значение. Усмихнах се и почешах Фанг между ушите.

ПП-Съжалявам за закъснението но напоследък нямах голяма муза за писане ...

Кейт,Роуз и Хагрид стояха до късно и се забавляваха.
По едно време започнаха да пеят "Одо героят" ,докато пиеха бренди.

"Имало едно време герой на име Одо
силен и смел бил той..."

Явно не беше кой знае каква добра идея,че Хагрид им даде бренди.
Роуз все още не беше много голяма и не държеше много на алкохол,а мъката на Кейт я караше да пие още и още.За да притъпи болката.
Вече бе време да се прибират,не можеха да стоят повече,освен ако не искаха да останат заключени извън замъка.
Затова Хагрид ги изпрати и криво-ляво двете момичета се прибраха,като имаха невероятния късмет,че не ги хванаха.Опитваха се да пазят тишина,в края на краищата не спираха да се смеят.И накрая си легнаха.

Необичайно за началото на ноември, тази сутрин беше слънчева и приятна. Събудих се с усмивка и докато закусвах пържени филийки и варени яйца, тя не изчезна от лицето ми.
Беше събота и имах свободно време, затова реших да се разходя из двора. Повечето ученици бяха навън, говореха си, или просто се бяха излегнали под големите дървета. Зарадвах се, като си помислих, че днес ще си почина.
Забелязах едно примамливо дръвче и се запътих към него. Но точно след като минах къщата на Хагрид, се спрях изненадана. Погледнах наляво. От местенцето се издигаше пушек и очевидно великанът готвеше нещо, но не можех да определя какво. Като че ли миризмата се сменяше - на спагети, на задушени гъби с масло, на картофки. Не можех да си обясня такова нещо и продължавах да седя там, учудена и объркана.
След малко забелязах едно кестеняво момиче да стои също толкова опиянена, колкото бях и аз. Бях я виждала много пъти, но не се бяхме заговорили. Тя гледаше втренчено към дървената врата и можех да се закълна, че искаше да влезе.
- На теб на какво ти мирише? - попитах я учтиво, сякаш бях сигурна, че тази миризма се приспособяваше към любимите ястия на съответния човек.
Тя се стресна при въпроса ми и се обърна към мен. Усмихна се леко и каза:
- На всякакви дребни неща, но най-вече на пилешко.
Засмях се и подадох ръката си.
- Аз съм Нора, приятно ми е.
Тя я пое и се представи. Казваше се Кейт Уудсток. Бях чувала името й. След няколко минути неловко мълчание тя изведнъж ме попита:
- И ти ли искаш като мен да влезеш и да разбереш какво става там?

p.s - Заминавам извън града и ще се прибера следобяд, да не се чудиш : )

На Кейт и беше толкова леко тези дни-имаше доста свободно време,което не се бе случвало от много време и я беше налегнал голям мързел.Особенно след Хелоуин беше трудно да я видиш някъде,освен в класната стая.Също и беше подтисната,не спираше да я мъчи мисълта,че на Бастиан му има нещо,отново започаше да става мълчалив и меланхоличен.Тъкмо когато започваше да се оправя...и сякаш неговото настроение зарази и нея.
Искаше да се развесели,беше хубав съботен ден,топъл и приятен,необичаен за месеца.Но Кейт не забеляза топлите лъчи,които приятно галеха кожата й,нито веселите гласове,които се задаваха от езерото.Тялом бе там,но духът й сякаш се беше изпарил и гледаше тялото си,някъде от страни.Отдавна не се беше чувствала така.
Докато вървеше към езерото-беше си поставила за цел да поседи там за малко и после да прати писмо на майка си от соварника,но когато стигна близо до къщата на Хагрид един много сладък,познат и любим аромат я срещна.После се добавиха още аромати и се сляха-плодов пай,шоколад,праскови.Обичаше всяко едно от всичките,даже направо обожаваше.И се усмихна-бавно извъртя глава към къщата на великана и се зачуди какво ли прави.
- На теб на какво ти мирише? -Кейт се стресна и се огледа,като видя до себе си едно момиче от Хафъплаф,което беше виждала често.След като се поокопити,двете момичета се запознаха и Кейт отговора на въпроса й:
-На плодов пай,шоколад и праскови.Странно,дали на всеки мирише различно,Нора?-попита и чак сега се сети,че бе чувала името й и преди-нея беше видяла на празника за Хелоуин и тя беше спечелила индивидуалния костюм.
- И ти ли искаш като мен да влезеш и да разбереш какво става там?
-Да,и то много.-каза Кейт й се усмихна,след което двете момичета отидоха до прага,но Кейт се спря-не знаеше какво всъщност прави Хагрид и не искаше да го стрестне,ако не беше позволено,въпреки че и Нора изглеждаше добър човек.Нямаше за какво да се бои от тях.Въпреки това Кейт даде възможността на Нора да почука и изкача.

» Къщата на сем. Робинс
» Къщата на Зак Риддъл