Между рафтовете

Заглавие: Между рафтовете Чет Авг 25, 2011 10:43 pm

Тук е мястото, на което може да откриете историята на великите магьосници, да прочете за интересни билки и създания или да научите нова магия. Но не забравяйте да пазите тишина и да върнете книгите си на време.

- Шшт! - изсъска мадам Пинс, когато звукът на смехът на Калипсо отново достигна до ушите ѝ. И макар че Деймос не я виждаше, мадам Пинс виждаше всички и чуваше всичко. Беше дразнещо.
Калипсо бе отворила една дебела книга и както винаги, все намираше нещо съвсем смешно измежду старите пожълтели страници. Сякаш за нея думите се пренареждаха и тя четеше нещо съвсем различно от това, което четяха останалите. Но кой знаеше, можеше и наистина да е така. Хогуортс бе пълен с какви ли не небивалици и странности, които Калипсо просто не можеше да си обясни, колкото и да беше умна. А какво по дяволите правеше тя тук?! Естествено, беше дошла, за да си помогне с домашното, но СДВто ѝ всячески я отклоняваше от каквото и да било важно и я насочваше към книгите, които нямаше абсолютно никакъв смисъл да чете. А и тя нямаше нищо против това.
В този момент, това, което беше отвлякло вниманието ѝ от важното домашно, беше книга, която изглежда беше един малък сборник на най-запомнящите се и големи практически шеги. Имаше неща, които дори и мозъкът на Лъвгуд не побираше, а тя тайно си мислеше какви гении са били въпросните шегаджии. От почти всяка страница я гледаха хра, които бяха превърнати в дървета, след това отсечени и използвани за огрев. Кофти, помисли си тя и продължи напред. На следващата страница с вече избеляло мастило беше подробноописан начинът да превърнеш някой човек във фоерверка, което щеше да бъде нещо умопомрачително, дори и за нея, пакостницата на Рейвънклоу.
Стъпка по стъпка бяха показани картинки с кратки обяснения (все пак пакостниците нямат време да четат по толкова много) как точно става гореспоменатата шега. На следващата страница от мърдащата се снимка се наблюдаваше как след експлозията, човекът трябва да се събере обратно парченце по парченце възможно най-бързо.
- Ъх, защо винаги всичко забавно, трябва и да е опасно. - изсумтя високо Калипсо и някъде зад нея отново се чу недоволното съскане на мадам Пинс. - Ох, добре де, добре де! Млъквам. - мърмореше Капи и продължавшае да върви между рафтовете с нос, заровен между протъркания пергамент. За такова леко четиво с толкова картинки и малко описания книгата всъщност беше доста тежичка, но пък тя компенсираше с подробна информация за някой от най-фантастичните шеги на века.
По едно време, все още загледана в книгата, нещо попадна под крака ѝ, но мислейки си, че е някое перо или нещо подобно, тя просто продължи по пътя си, междувременно стъпчвайки още един подобен предмет. Чу се болезнено изохкване някъде от лявата страна на Калипсо, тя се обърна рязко, за да провери какво бе станало, но в същото време кракът, който бе настъпала се мръдна с няколко сантиметра, неволно подкосявайки Лъвгуд, която в своя отчаян опит да се задържи на крака се хвана с една ръка за мантията на този, който бе настъпила като удавник за сламка. Книгата се изплъзна от ръцете ѝ и глухо тупна на земята, а Калипсо замахна отново с дясната си ръка, хващайки се десния ръкав на непознатия. Всичко се бе случило за не повече от секунда, след това и двамата шумно се струполиха на земята. Кракът на Калипсо случайно се бе озовал близо до лицето на момчето, а неговия пък я натискаше по стомаха. И двамата заохкаха, а мадам Пинс, вече разпознала гласа на Дей, решена да я изгони от библиотеката, дотърча бързичко, само за да намери пълна бъркотия. Още няколко книги се бяха стоварили на земята, листи хвърчаха навсякъде, от нечии страници се чуваха оплаквания, дори някои книги сами бяха започнали да се разхождат по изтъркания килим. Тя сви устни в перфектно права линия, отправи очи към очевидната виновничка и се наведе, хващайки я някак грубо за китката, за да ѝ помогне да се изправи. Калипсо приглади прилежно мантията си, погледна мадам Пинс студено, а тя от своя страна продължи да мърмори:
- Още веднъж чуя ли те да говориш по-силно от шепот, ще предупредя отговорника на дома ти, млада госпожичке!
Тя си тръгна със заплашителна походка, а Калипсо разкриви лицето си в подигравателна физиономия и се опита да имитира заканата на библиотекарката.
- Още веднъж чуя ли те да говориш по-силно... - рече тя с характерния леко писклив глас на Пинс, след това успокои лицето си, прехапа нервно устна и се опита да се извини за суматохата, която беше забъркала. - Аз... такова... извинявай... непохватна съм... такова... извинявай.

Час и половина, час, половин час, няколко минути и така всичко течеше назад. Времето се удряше в гърба на някого, залепваше се на него и го теглеше стремглаво назад, докато този някой не се усетеше и започваше трудно и мъчно да се движи напред, но така ставаше по -лошо, защото времето искаше да се връща назад и да потегля по своя път към започнатото от преди час.
Час и половина, два часа. Беше решило да тръгне напред, без да поглежда назад, сякаш да забрави своето минало. И времето си имаше свое добро и лошо минало, настояще и най-вече добро и лошо бъдеще. То биваше презирано, когато отнемаше, и обичано, когато даваше. Но даваше рядко и в необичайни случаи, най-често когато то не ти трябва. И все пак винаги ти трябва време, малко или много, винаги обаче чакаш и чакаш и това ти се струва глупаво, всички тези минути и часове, прекарани в глупави мисли за себе си и най-вече за времето, чудиш се кога най-сетне ще дойде твоя час, ще залети около теб, ще те обгърне и накрая просто ще се случи случката, която си чакал около час, час и половина, а тя трае едва минута. И това ти се струва глупаво, разбира се, защото ти все пак си чакал времето. Някакъв цар на живота. Беше трагично и жалко.
Бастиян отново търсеше тази книга, която не знаеше как се казва, или тоест, търсеше нещо, което да му допадне. Той не искаше нещо тънко, можеше да прочете това за час, час и полвина, ако се стараеше да не спира, нещо да отнеме така неценното му внимание и да спре да чете. Времето щеше да го обгърне и да го затегли напред или по-малко вероятното - назад. И все пак беше ставало. Времето рядко, но факт, беше с него и му помагаше, като не се дава пример, естествено, с четенето. То не беше загуба на ценно време, то беше недостиг на ценното време. Времето е навсякъде, заключение.
Класика, драма, нищо не можеше да бъде по-зашеметяващо, освен може би любовните романи, които са толкова голямо клише. Баналност в света на книгите, Бастиян не можеше да го преодолее така лесно .Виждаше го навсякъде, защо трябваше и да го чете.
Сега се замисли. Може би беше хубаво да прочетеше нещо за света на магиите, той бе живял в съвсем друг свят, някъде другаде, нищо, че беше пълен с магии и вълшебства, отвари, магически същества и някои по-дебели книги, в които общо взето бяха написани само глупости и ги беше прочел, само заради едно изречение, което се даваше като пример. Това изречение се увиваше в спирала и навлизаше в главите на учениците, така че да го рецитират като стихотворение на учителя, който прихваше от радост като чуеше нещо научено.Нямаше си друга работа освен да бъде в библиотеката. Себастиян обаче мислеше това не за изгубено време или за пропиляно, само за да прави нещо, а просто частица интерес и учение, което не мислеше за нужно, точно сега. Уикендът беше особено спокоен, не беше излизал, не беше слушал чуждите мисли, приказки, думи, изречения. Че цели романи! Не беше мислил за чуждите думи и чуждите букви, употребявани неправилно и правилно. Не беше искал да мисли, това беше лесно. Твърде лесно. Пък и нямаше нужда да слуша, той знаеше какво щяха да кажат, беше все едно и също, а времето го правеше еднакво.
Често се чуваше гласа на мадам Пинс, обаче, а това дразнеше седмокурсника и същевременно го караше да се смее. Тя беше от онези жени, искащи ред и дисциплина, получаваха я, но всички се противяха на това. Изглеждаше твърде тиха, твърде отдадена, наистина, на работата си като библиотекарка. Причината че се заговори за мадам Пинс,беше, че сега на бюрото и спокойно стоеше книгата, който Себастиян искаше. Тя беше със зелена кориза и златни букви, а около буквите се виждаха някакви символи в синьо. И това теглеше грифиндореца, наистина искаше тази книга и сякаш си просеше наказанието, ако я вземеше. Беше сигурно , че тази жена нямаше да му я даде.О , да, беше сигурно. Той беше опитал:
- Може ли да взема тази книга? - беше попитал той, мило, с надеждата да си я получи.
- Не! - чу се гласа на мадам Пинс. -Не може.
- Ваша ли е?
- Не! -бе повторила тя, но това беше по-добър отговор, защото все някога щеше да я върне.
- На кой рафт стои? - беше попитал отново Бастиян.
- Отивай си, момче! - вече се заядоса жената и той се беше обърнал.
Сега той си беше намерил голям рафт, пълен с книги и се беше подпрял на него. Не беше изцяло прав, беше леко наклонен, така че няй-вероятно скоро щеше да спъне някого. И този някого може щеше да пострада. В такъв случай трябваше да се изправи, но понеже се беше зачел някъде, той реши, че ще го направи след малко, след като довръши страницата си. А именно четеше за някакви отвари. В книгата пишеше , че има отвари,които са толкова стари, че вече са забравени от всеки и че не се използвали, но всъщност били силни и все пак лесни за приготвяне.
Усети как някой го настъпва, бута книгата му, хваща го за мантията и същевременно се спъва, а след тази единствена секунда и двамата паднаха. Чу се някъде охкане и след малко се разбра, че това охкане идваше предимно от тях. Имаше няколко паднали книги , включително тази на момичето, което събори Бастиян и тази на седмокурсника, който биваше съборен. И все пак имаше и скъсани страници, а той се почувства страшно виновен за това. По-точно виновна беше стойката му. Мадам Пинс дойде. ,,По дяволите" беше си помислил Бастиян и вече беше решил , че ще пострада жестоко. А дори не се беше опитал да вземе книгата на библеотекарката с магия!
Но колкото и странно да му се видя, тя се скара на момичето, което все още лешеже до Себастиян, а той не помръдваше. Когато жената си отиде и двамата станаха, момичето, което очевидно, според мантията, беше от Рейвънклоу, измърмори нещо и се извини на грифиндореца. Той от своя страна си взе книгата и я остави на мястото й. След това взе нейната книга и разгледа някоя страница, на която очевидно беше попаднал.
-Мислех, че рейвънклоуци са спокойни хора. И не се бунтуват с шеги . Макар че признавам това с фоерверката е доста добро - отбеляза Бастиян и погледна момичето, което сега стоеше спокойно и мирно няколко крачки напред от него. Той пристъпи и междувременно повдигна едната си вежда, в знак на любопитство.

- Ами... - започна Калипсо, но не знаеше как да продължи.
Определено бе една от странните личности в Рейвънклоу, които не можеха да си намерят място измежду прашните страници на книгите и умните мисли на великите магьосници, та тя трябваше да си запълва ежедневието с каквото се сети. Не бе любимка на повечето учители може би точно по тази причина, та да се занимава с нещо извънкласно не ѝ влизаше точно в приоритетите, макар че бе умна, хитра и находчива. Повечето, дори и от Рейвънклоу, където се подвизаваха най-странните ученици на Хогуортс, я смятаха за необичайна и странна, заради различните ѝ хобита, а доста от тях всъщност бяха някои мъгълски занимания като рисуване и свирене на пиано. Тя бе живяла доста голяма част от живота си сред обикновените хора, че понякога през лятото тя съвсем забравяше за това, че е магьосница и когато наближеше началото на учебната година, тя започваше да се изненандва от способностите си.
Казах ви, тя бе странна.
Сега стоеше права и намусено следеше мадам Пинс и всяка нейна крачка, защото просто не искаше отново да бъде изгонена от библиотеката. За десети път тази година, може би. Тази жена беше прекалено стриктна и неучтива, за да позволява на Деймос своеволията, които ѝ позволяваха библиотекарките в мъгълска Великобритания. Тук дори и шепотът беше нежелан, а Калипсо имаше проблеми със съсредоточването, та не можеше да стои като наказана и да чете някоя безинтересна книга. Такива четива като книгата, която държеше преди малко бяха рядкост и поради съображения за сигурност повечето от тях се държаха в Недостъпния отдел. Беше направо чудо как такова съкровище бе извадено на показ за "простолюдието". Може би бе станала грешка?
Както и да е, Калипсо грабна книгата си от ръцете на момчето и се ухили, когато позна поредния пакостник по душа. Ръцете я сърбяха да опита номера с фойерверките върху Пинс, но пък наказанията и последствията... щеше да го опита върху някой уплашен първокурсник, ако ѝ стискаше и ако имаше късмет, но тя бе прекалено добродушна понякога, за да направи нещо подобно. Все пак обаче си направи труда да запомни дума по дума заклинанието, ей така, за всеки случай.
Чак след почти цяла секунда мълчание тя си направи труда да погледне момчето, в което така непохватно се бе спънала. Не бе свикнала да се спъва в хората, та в момемта се чувстваше доста неловко. Не беше от непохватните хора. Пред нея стоеше едно високо момче, с тъмна коса, доста дълга по стандартите на училището, но пък точно той не изглеждаше като човека, който го е грижа за някои мижави правила като това за косата, примерно. Имаше зелени очи, може би. Поради светлината, която се процеждаше през прозореца и падаше върху част от лицето му, едното му око бе в странен оттенък на тревистозеленото, а другото - забулено в тъмнина, хвърлена от сякната на рафтовете - имаше светликафеникав, почти зелен цвят. Но след малко по-задълбочено наблюдение Лъвгуд заключи, че той наистина има зелени очи, при това много хуваби.
- Всеки грифиндорец трябва да знаеш, че за да има правила, трябва да има и по някое изключение. Аз съм изключението на Рейвънклоу, може така да се каже. - рече през смях Капи и подаде слабичката си ръка към грифиндорецът. - Калипсо Лъвгуд, приятно ми е!

///
Извинявай, че е толкова бозаво и го пиша тоооооолкова късно. Цяла седмица имам проблеми с интернета, а и училище.

Някакво меко ,,Ами" се подаде от устата на момичето, което имаше участта да попадне на ,в момента в най-добро настроение, Бастиян. Участ? Само каква дума! Експесивност, играеща ролята на малка развръзка в следващите разсъждения на седмокурсника. Разсъжденията, които следват след всяка нова необичайна мисъл, биваха също необичайни и така се получаваше еднаквост и се пропускаше частта с така прекрасния контраст, който се вселяваше във всичко, дори и в еднаквостта. Все нещо щеше да си противоречи и това беше ясно.
Участ. Тази точка, която ти е предписана от някого, непознат, странник, никога виждан.Лоша участ - лошо съвпадение на данни. И странно обяснение относно участта. Можеше ли спокойно да се нарече една съдба, грешно предначертана от странника? И какъв всъщонст беше този странник? Познавахме ли го дори да бе странник? Искахме ли?
И тези въпроси никога не спират, разбира те ли, те са вечни и винаги ще си останат без отговор. И не само тези въпроси, а всички думи ще останат неразбрани. А трябва и това е задължително.
В Рейвънклоу бяха от онези тип ученици,които според седмокурсника имаха нещо в себе си. Някаква странност, която ги отличаваше от другите и все пак продължаваха да бъдат все така интересни. Може би само заради тази малка подробност, която съдържаха в себе си, може би заради това, че се отличаваха. И всичко отново беше относително, разбирайки това по един или друг начин .И всеки си мислеше, че те просто са умни! И не беше само това. Всеки можеше да учи, да бъде умен, разбира се с желание, но трябваше и още нещо, което също не достигаше на Бастиян. И той продължаваше да не разбира цялото това деление. Може би беше наистина добре и той започваше да го харесва и да осъзнава, по-точно, това харесване на цялото деление. Всеки дом си имаше своите специални ученици и те бяха всичките, те се отличаваха от другите, както другите от тях и така се постигаше взаимно противоречие, пълен контраст на цветове, мисли и всякакви такива нематериални неща.
Момичето отне книгата , принадлежаща първоначално на нея, и се усмихна широко, което се хареса на грифиндореца. Колкото и чудно да бе, той беше в наистина добро настроение, породено от цялото това спане през уикенда. И , разбира се, пропускаше да прочете нещо важно, щеше да се занимае с това малко по -късно. Ученичката от Рейвънклоу каза името си , като преди това спомена, че всяко правило си имаше изключение. Напълно вярно, нямаше спор.
И след като спомена името си Себастиян си направи този труд да я опише за себе си. Досега я беше наблюдавал , но все не можеше да отдели основните от по-специфичните от нея черти.Но той не можеше да я опише с точност - не можеше да каже какви са очите й , толкова необикновени. А всеки знае, че очите издаваха човека, личността в теб.И той нямаше способността да ги разбере. Кожата й беше бяла, но сякаш по-светла от неговата. А косата й беше огненочервена, някъде към оранжевия оттенък на цвета. И все пак беше различно. Много, просто седмокурсника не си даваше сметка, че беше намерил различен човек и , че това му се хареса.
-Бастиян... - представи се той. - Идва от Себастиян Дивайн. И на мен ми е приятно - усмихна се и грифиндореца. - Не мисля, че мадам Пинс те намира очарователна, но би ли ми помогнала да взема книгата от бюрото й ?- ухили се на свой ред Себастиян и наддникна зад рафта, а погледът му остана върху бюрото на библеотекарката.

Калипсо мина зад него и проточи врат, за да види книгата. Зелена, със златни букви, а някакви синкави руни се увиваха около заглавието на английски. Беше дебела и ако не се загледаше, човек можеше лесно да я пропусне, освен ако не беше като Калипсо. А Калипсо беше наблюдателна, страничен ефент от компулсивното ѝ разтройство. Първо, една съвсем скучна и образователна книга щеше да седи на някой от безкрайните рафтове във библиотеката. Второ, само мисълта, че буквите бяха златни, означаваше, че книгата е по-специална. И трето, може би най-важното, книгата седеше на бюрото на библиотекарката - точно под зоркото око на мадам Пинс, което правеше дори мисълта да държиш книгата странно забранена, подканваща и съблазнителна. Личеше си, че беше от Недостъпния отдел. Сърцето на Дей заби бясно и тя бе почти сигурна, че и Себастиян, чието тяло бе на няколко сантиметра от нейното, го чуваше.
Само надушвайки поредната пакост и Лъвгуд изпадна в екстаз. В главата ѝ веднага се завъртяха като във вихрушка стотици тактики, заклинания и всякакви джунджурии, с коитоте двамата можеха да ѝ отвлекат вниманието. Хиляди сценарии връхлетяха хиперактивния ѝ мозък, мислите влизаха и напускаха главата ѝ шумно, като влакове, а самата тя беше като в транс. Очите ѝ шареха напред-назад, пресмятайки всяка възможност, всяка опасност. накрая се надигна спокойно и скръсти ръце пред гърдите си.
- Хм... - измънка тя и с едната си ръка се заигра с малката обица на лявото си ухо. Когато беше съсредоточена, това да провери дали случайно обиците ѝ липсват ѝ бе станало нещо като навик и ѝ помагаше да се фокусира по-добре. През това очите ѝ се пързаляха по книгите на рафта - заглавията, цветовете, буквите, големината, всичко. Трябваше ѝ достоверно копие. Трябваше ѝ нещо, което поне малко да прилича на книгата. Накрая погледът ѝ попадна на една дост опърпана книга по Билкология в тревистозелено - малко по-светла от книгата, която примамливо лежеше на бюрото отсреща. Заглавието беше написано с тъмножълтеникави букви, но поради състоянието на книгата, тя чак лъщяха от износване, а по тях се увиваха светлозеленикави, почти сини лиани.
Идеално, помисли си Калипсо и се надигна на пръсти, за да я стигне. За жалост, книгата се намираше на една ръка разстояние от пръстите ѝ, и Бастиян, забелязал жалките ѝ опити да я стигне, се пресегне и с лекота измъкна книгата от нейното място. Връчи я на Калипсо и продължи да наблюдава книгата на масата на Пинс, която пък му я набута обратно в ръцете и му обясни какво трябва да направи.
Капи безстрашно се приближи къ мадам Пинс с широка усмивка на лицето и се прокашля, когато застана пред нея, но жената не я видя. Понякога Калипсо имаше толкова детинско държание, че сама не си вярваше, че вече е на шестнадесет. Та, Пинс сви презрително устни и отправи малките си очи към Дей, която смигна към Бастиян в знак да тръгва.
- Аз... - започна Калипсо като запремига на парцали и се опита да изглежда съвсем любопитна, каквато в този момент не беше. - Исках да ви попитам дали случайно нямате някои книги за средновековните вещици - защо са били изгараяни на клада, как са оцелявали... такива неща. Домашно по История на магията. - Калипсо се опитваше да не хвърля поглед към Себастиян, макар че до ушите ѝ стигна едно съвсем тихопрошепнато "Уингардиум Левиоса". В този момент, забелязвайки, че мадам Пинс се обръща да погледне из рафтовете, едната ѝ ръка се плъзна по книгата, сграбчи я силно и моментално я прибра във вътрешния джоб на мантията си. Точно в този момент покрай ухото ѝ тихичко мина книгата по Билкология, която Лъвгуд беше намерила, носена по въздуха от разстояние само от пръчката на грифиндореца и тупна глухо на същото място, където преди малко се намираше онова забранено и съблазнително четиво. Калипсо се изкашля уж нетърпеливо, колкото да приглуши тупването и видя как мадам Пинс с гръб към нея размахва пръчката си, измърморва нещо под носа си и по въздуха към Дея се понася една тежка и дебела, стара книга. Тя я хвана, благодари на библиотекарката с кимване и се насочи към мястото, където двамата се бяха сблъсквали.
На идване си беше помислила какви ще са последвията от това, защото рано или късно Пинс щеше да надуши заблудата, но пък какво от това - не беше като никога преди да не я бяха хващали, в това беше интересното на целия труд за една пакост.
- Ето я. - рече запъхтяно Капи, подавайки на Себастиян книгата, а другата я положи грижливо на близкия рафт. - Та за какво е тази книга, че трябваше да минаваме през толкова "опасности", за да я вземеш?

Едва ли Себастиян можеше да се усъмни в изобретателността на Калипсо,дори само от това, че я познаваше едва от минути, той наистина забеляза тази нотка в целия ѝ характер - това, че можеше да поема рискове дори заради него, един непознат, странник, от друг дом, съвсем различен човек. И все пак беше магьосник - нещо, което свързваше всички тук.
Първоначално се забеляза как тя мисли какво да направи. Честно казано, седмокурсникът не беше се сетил за това, но си помисли , че евентуално щеше да му изникне идеята за замяна. Той не я наблюдаваше съсредоточено, но забеляза как докосва обецата си, но продължаваше да гледа някъде напред. Сега рафтът от книги скриваше двете фигури, замълчани и мислещи за някакъв план, за да се докопат до книгата, която Бастиян така искаше да види. Не да притежава, на него му стигаше само да я прочете , каквото и да му струваше, а в момента и на Калипсо, момичето , с което така неочаквано се беше запознал. И това запознанство беше странно, като се изключи дори сблъсъка между тях. Той беше просто захванал един неофициален разговор, с някаква тема и знание. Ха, та това беше смешно, той се променяше, защото не завързваше току-така разговор, който биваше продължен.
Рейвънклоуката се опита да извади една книга, която беше на рафт, недостъпен за нея, така че ръката й беше на сантиметър, два от съответното четиво. Затова Бастиян понечи да й даде това, което искаше да вземе и с лекота докосна корицата. Огледа я набързо - забеляза съответстввията между тази книга и тази, която щеше да бъде отнета от мадам Пинс, от нейното бюро. Просветна му планът ѝ, на Калипсо, и се усмихна леко като ѝ подаде четивото. След това тя му обясни простичко, че трябва да замени книгата, без Пинс да го е видяла. И така щеше да направи.
Тя тръгна и отиде до бюрото, а междувременно Пинс се беше направила, че не я забелязва. Чу се леко изкашляне и след това се чуха думите на момичето. Спомена за някакви вещици и история на магията. Биваше я да лъже, едно добро качество и едно лошо според други. Според Бастиян си беше чиста привилегия да можеш да лъжеш хубаво, за разлика от него.
,,Уингардиум Левиоса" с изненада чу от устата си седмокурсника. Попринцип избягваше да казва заклинанията, правеше го наум - винаги беше по-добре, така никой не те чуваше или разбираше, беше съвсем от полза, но сега сякаш не можа да се сдържи, понеже сърцето му препускаше в очакване да види дали ще вземе книгата. И,разбира се, как планът не би успял?!
Пренесе книгата, наподобяваща на забранената , до Пинс и я постави, докато библеотекарката беше с гръб. Калипсо взе другата книга и третата, тази , която беше поискала.След това се върна и я подаде на грифиндореца.
-Та за какво е тази книга, че трябваше да минаваме през толкова "опасности", за да я вземеш?-попита Калипсо и Себастиян само вдигна поглед от корицата. Когато тя му я беше подала той беше обходил с очите си буквите, на следващ ред руните и така цялата корица. Кос поглед и все пак ...
-Тук е описан живота на всички забравени черни магьосници, а и не. Също така са описани най-подробно някои вече неизползвани заклинания. А понеже се занимавах усилено за дуели, честно казано ми беше страст да знам нещо ново, за да го използвам срещу противника си. А това тук бих казал, че е страхотно, но както сами разбрахме - вероятно е от Недостъпния отдел и не е позволено. Общо взето ми трябва , за да знам повече от противника си при дуел - каза всичко това на един дъх и шепнешком Бастиян и накрая се ухили доволно. Разбира се, той никога не би използвал нещо, от което трайно може да навреди на своя противник, дори да изглеждаше изкушаващо. Беше сякаш извън правилата.

За шестте си години в Хогуортс, Калипсо се беше научила на няколко неща освен магията. Пакостите, това как да разпознава нещо нередно, и че най-примамливите неща както винаги бяха забранени. Тя въздъхна и се вторачи в страниците. Отвсякъде ги гледаха крещящи престъпници, които държаха в едната си ръка дебела и захабена дървена дъска, на която нескопосано бяха изписани имената им. Очите им бяха мътни, сякаш те гледаха в нещо, много по-далеч от фотоапаратът, който бе заснел снимката, лицата им бяха измършавели и изпити, скулите им изскачаха и караха бузите им да тъмнеят. По вратовете им се проточваха вени, които бяха толкова изпъкнали върху бледата кожа, че приличаха на драскулки от мастило върху стар пергамент. Лицата на някои бяха покрити с рехава брада, други имаха дълги гъсти бради, избелели от времето и недохранване също като косите им. Докато отваряха устите си за да издадат глухия за двамата ученици крясъци се виждаха двата реда зъб, някои почерняли от мръсотията, други пък липсваха, някои бяха толкова стари, че дори нямаха зъби. И общото между всички беше, че всички техни снимки идвана от едно и също място - Азкабан.
Дей бе чувала какви ли не небивалици, кои от кои по-шантави и глупави, но това, което току-що бе видяла я накара да потръпне, а студения застоял въздух на затворническа килия веднага я лъхна, сякаш идващ от книгата. Косъмчетата на врата ѝ настръхнаха, а сърцето ѝ заби шумно и очестено.
И все пак книгата изглеждаше толкова привлекателна с грубата си кожена корица, оцветена в тъмнозелено и златните букви, които изпъкваха на тъмния фон, карайки те да разлистваш страница след страница, четейки за отвратителните неща, които тези нещастници бяха направили. Синкавите руни се увиваха около буквите, караха ги да блястят още повече, информирайки читателя с какво се захваща, на древния си почтинеразбираем за Калипсо език. Тя прокара ръка по корицата и прехапа устни, защото макар че вече знаеше какво има вътре, какви ужаси разкриват текстовете между страниците ѝ, тя би я отворила всеки път, когато я видеше. Такива неща я привличаха страшно много и макар, че мразеше нещастието, мразеше дори да гледа как затворниците отчаяно пищяха без глас по снимките, тя би продължила да чете, докато накрая не полудее от нещата, за които се споменаваше измежду страниците.
Още щом я бе видяла, Капи бе разбрала, че тази книга е от Недостъпния отдел и нейното съдържание доказваше предположението. Някои от заклинанията, които бяха опоменати бяха опасни и рисковани, дори и за този, който ги изпълняваше. Някои магии били прекалено тежки и трудни за контролиране, някои те разпарчадосваха на милиони малки невъзстановими частички. И въпреки това книгата беше толкова забранена, че самото докосване на крехките страници до кожата ѝ беше вълнуващо.
Себастиян бе също толкова омагьосан от нея, но на лицето му бе изписан ужаса от някои от нещата, които бяха видели вътре. Той въздъхна тежко, а в гласа му се четеше горчиво съжаление, че не може да задържи четивото. Нещо подсказваше на Лъвгуд, че той не бе способен да изпълни кое да е от тези тежки и съкрушителни заклинания, всяко от което допринасяша за унищожаването на една малка частичка човечност у теб, докато накрая не останеше нищо. Той не изглеждаше жесток. Сега въздъхна и хлопна предната корица. Чу се глухият звук от затваряне на книга, а Себастиян изглеждаше така, все едно не бе получил единствения подарък, който искаше за Коледа.
- Аааа! - разнесе се пискливия глас на мадам Пинс. Двамата съвсем бяха забравили за нея. - Калипсо Лъвгуд! Къде е Калипсо Лъвгуд?
- Черни магьосници, а? - рече тя бързо, сепната от собственото си име. Намираше се съвсем близо до Бастиян. Погледна го и двамата се разбраха само с поглед. Капи изтръгна книгата от ръцете му и глухо я пусна на килима, след това двамата побягнаха тихо измежду рафтовете, но накрая се предадоха и се оставиха смехът да ги завладее.

Като че ли Бастиян не беше виждал това ! Жестокостта и безчовечността, безмощието на силните! Каква трагедия и колко жалко беше това, снимките, крясъците, които все още не можеха да достигнат до него и Калипсо, очите на магьосниците. Той определено не беше очаквал това! Не беше очаквал тези измъчени ,от магиите и от страданията, лица, тези очи, молейки и викайки безгласно, устните им - напукани от писъка, безмощен и нещастен. Но те бяха виновни! Не за това, което бяха направили на другите - то се знаеше - а за това ,което бяха причинили на себе си! Те желаеха много и не можеха да го постигнат, биваха неразбрани и същевременно егоисти - желаеха да владеят единствена по рода си магия,която ще откъсне част от тях и от душата им. Но имаха ли те душа, частица от това, което притежаваха другите - така наречените - добрите? Бяха ли всъщност те лошите или просто искаха да привлечат внимание, като използват собствения си егоизъм за владеене на магията? Да, магията - нещото, което биваше оставяно неовладяно напълно. Нещото, което буквално е погубило някои от тези черни магьосници. И почти всички снимки бяха на магове в затвора - в Азкабан. И страданието продължаваше там, беше ясно, виждаше се . Очите им не притежаваха нищо - бяха просто точки, безчувствени петна на обелените им лица. Виждаха се пръстите им - така мръсни и груби! И всичко това подсказваше каква е книгата, загатваше, нещо, което не правеше заглавието. Не правеха красивите, а може би тъжни букви, руните, увиващи се около буквите. Колко тъжно наистина беше това ! И ужасно! Жестоко! И непоносимо, дори за здравата психика на Себастиян. И колко ли здрава беше тя...Не можеше да издържи, а се стараеше.
Вероятно грифиндорецът усещаше изражението на лицето му. Мускулите там бяха се стегнали, беше някак напрегнат, обстановката го искаше. И продължаваше да гледа снимките. Продължаваше да чертае и за нещастие да запомня чертите, по-важните и по -ясните , на фигурите. Тези приведени, слаби и страдащи хора. Но отново бяха виновни те. И никой друг, разбира се, би било твърде нечестно. Бяха се подвели по собствените си мисли, така неправилни, грешни за самите тях. И те бяха умряли вече. И никой не ги помнеше, само тази книга и един -двама читатели, намерили я или просто поискали я. Незнайно защо.
Разочарование. Това описваше моментното изражение на лицето на Себастиян. И той го знаеше, виждаше го сякаш от трето лице, виждаше себе си и как просто прелистваше книгата,а до него рейвънклоуката, случайно попаднала и помогнала му , за да види тази книга.
Пискливия глас на мадам Пинс се разнесе, викайки Калипсо, от което на Себастиян му стана смешно. Рейвънклоу си имаше своето изключение, което сега стоеше до седмокурсника. Тя също се засмя, взе книгата и безшумно я остави върху килима, след което и двамата тръгнаха между многобройните рафтове. Накрая просто не се сдържаха и се разсмяха. И всичко това беше смешно! Цялата трагедия като в контраст беше смешна.Спряха се накрая на библиотеката. Няъде далече от дървеното масивно бюро на Пинс. Бастиян се облегна на студената стена, а хладината премина през тънката му риза. Сега беше само по риза, а в ръката си държеше горната си дреха. Ставаше студено .
- Май те забърках в неприятности...- засмя се искрено Бастиян и я погледна. - Може да чистиш няколко часа някой коридор. А може и аз...Ще тръгвам, Калипсо, ще се видим някой път. - продължи, все още усмихвайки се широко.
Не можеше да каже нищо по темата относно книгата. Сякаш не ненамираше точните думи, а сега в главата му се въртяха всякакви- относно цялата картинка на страданието и трагедията, на жестокостта и тези лица.И сега бягаше, а не точно. Просто си тръгваше.

Имах малко свободно време между обяда и часовете и отидох в библиотеката, за да подготвя домашното си по билкология. Поздравих мадам Пинс и се запътих към желаната секция. Намерих подходящите книги и седнах, за да извадя информация от тях. Честно казано, билкологията се оказа много приятна и интересна. Винаги си пишех домашните с голямо вълнение от научаването на нови и невероятни неща. А пък това място беше винаги топло, спокойно, уютно и безкрайно приветливо. Понякога идвах без причина тук и просто се наслаждавах на тишината и хармонията.
Започнах да преглеждам книгите и скоро намерих това, което търсех. За щастие бях намерила дори повече от това, което трябваше да напиша за домашно. С ентусиазъм започнах да правя бележки, да зачерквам на неподходящите места и да добавям детайли относно съответното растение. Бях толкова унесена в работата си, че дори не забелязах момичето, което стоеше пред мен. Вдигнах изненадано глава и го погледнах. Очевидно беше по-малка от мен. Явно ми беше задала въпрос, който не бях чула, защото по очите й видях, че чакаше да й отговоря.
- Извинявай, попита ли ме нещо? - казах й учтиво.
- Ами, всъщност да, чудех се дали ще има проблем, ако седна тук. Другите маси са заети. - обясни извинително тя и ми се усмихна.
- Да, разбира се, заповядай. Аз съм Нора, приятно ми е - подадох си ръката.

След срещата със Дженифър бях много доволна от себе си. Но както казвах никога не можеш да бъдеш достатъчно подготвен. Все някъкъв проблем щеше да изникне. Този тест беше много важен за нея и затова се отнасяше сериозно. Щеше да играе на сигорно. Още от сега беше прочела половината учебник но щеше да отиде и да си вземе още няколко книги и онзи справочник. Поздравих тихичко мадам Пинс - библеотекарката и я попитах за секцията. Обесних и какво търса и тя ме заведе до подходящото място. Почнах да търса книги. Най-накрая си избрах три. Билкология за Идиоти, Билкологичен Справочник и една тънка книжка Как да си направим лекарства - 1 том. Огледах се за масички. Но явно всички бяха решили да използват тази възможност и да учат за престоящия изпит. Поразходих се наоколо и открих свободно място. Една масичка в дъното на стаята. Беше тъмно и затова никой не искаше да седи там. Имаше само едно момиче. Беше доста по голямо от нея. Беше някъде във шести курс. Ох , бях я виждала на доста места! Тя се казваше Нора Лопес. Беше гадже със едно симпатично момче. Как се казваше .. Никъс Грийн? Да така беше. Е реших да седна до нея ако няма нищо против и затова я попитах.
- Извинявай? Ехо , Може ли да седна тук? Изчаках за отговор който не получих. Намръчих се и се убърнах. Щях да си тръгна но тя тъкмо каза нещо.
- Извинявай попита ли ме нещо? - попита тя доста учтиво аз и отговорих да , дали щяло да има проблем ако седна до нея. Защото другите маси бяха заети. Момичето явно просто не я беше чуло. Смутих се. Аз съм толкова тъпа ... Но просто тази седмица не ми е от най-добрите измъчих се със това око .. Е нора ми позволи и ми се представи.
- Здравей , аз съм Джаки Потър - казах и се опитвах да си прикрия окото. Но днес явно нямам успех .. И тя като дженифър го видя! Обесних и истината този път. Не исках да лъжа поголяма от мен .. Писна ми! Това не бях аз , Аз не лъгах ама никога !!! Е казах и признах си всичко и зачаках да видя реакцията й. Дали щеше да бъде ядосана или щеше да ми се смее! Само не и това. Мразех да ми се смеят ..

Момичето се представи. Казваше се Джаки Потър. Изглеждаше сладка. Обясни ми какво се е случило с лицето й.
- Еха, де да имах и аз такъв характер - казах аз. Обикновено бях тиха и спокойна и почти никога не избухвах.
- Е, какво правиш тук? - попитах я аз.
- Дойдох да намеря информация по Билкология, а пък и да уча за изпита - каза тя, докато заемаше мястото до мен. Зачеркнах последните няколко изречения от записките ми и се обърнах към нея.
- Значи си първи курс, така ли? Как ти се струва училището?
- Много ми харесва. Бързо си намерих и приятели, тук всички са дружелюбни и забавни - каза тя, докато прелистваше страниците, търсейки някакви данни. Очевидно ги намери, защото след няколко секунди се усмихна победоносно и започна да пише. Аз също продължих с работата си.
Няколко минути атмосферата около нас беше изпълнена с мълчание, но то не беше неловко. И двете бяхме толкова вглъбени в това, което правехме, че не забелязвахме минаващите, с по две книги в ръце, забързани и разтревожени ученици. Повечето бяха седнали по двама-трима на маса, а останалите трескаво търсеха място. Явно с наближаващите изпитите мястото, където почти всички ученици се събираха през свободното време, беше библиотеката.
- Кой ти е любимият предмет, Джаки? - запитах я аз.

Джаки се облекчи като видя какво и отговори Нора. Дали и другите бяха такива? Дано , Дано и учителите. А не .. Ами директора? Както и да е - каза си наум. След като Нора я попита какво прави тук и как и се струва училището се зае да търси Лиана Де Карейна*. След няколко минути намери желаната информация. Отвори бележника и започна да пише. Нора също почна да работи. Всичко около тях потъна в мълчание. По едно време Нора приключи с работата си и я попита кой и е любимия предмет. Е не беше се замисляла но май беше ЗСЧИ. От самия предмет я побиваха тръпки и винеги когато учеше се чустваше толкова жива, толкова развълнувана! Точно за това искаше да стане Аврор. Може би и тя ще победи Волдемора на времето си. Също като дядо си. Отдаваше и се. Беше в кръвта й.
- ЗСЧИ ми е любимия! - каза с голяма увереност - А твоя Нора? Кой ти е любимия предмет?

*Лиана Де Карейна - цвете което когато се преближиш до него те прави сънлив и накрая заспиваш. Докато си заспал те убива ( аз го измислих не можах да се сета за нищо друго .. )

Не се бях замисляла дали имам любим предмет. Всички много ми харесваха и ми беше трудно да избера един. Помислих малко и след няколко секунди казах с широка усмивка:
- Може би грижа за магическите създания. Просто много обичам животни и искам да знам всичко за техния живот и развитие.
Джаки се усмихна, явно и тя мислеше почти същото като мен. Загледах се в две момичета, които буквално тичаха, за да стигнат до освободилия се стол насреща. Едното беше русокосо, а другото червенокосо. В крайна сметка червенокоската стигна първа и победоносно седна, като разгърна книгите си.
- Смяташ ли, че ще се справиш на предстоящите изпити? - попитах Джаки. Аз бях уверена в себе си, но не мислех, че ще се справя блестящо, ами по-скоро .. приемливо.
- Ами да, все пак съм подготвена, а и не може да е кой знае колко трудно, нали така?
- Така е, но със сигурност ще има някаква уловка. Професорите са много интелигентни и съм сигурна, че ще измислят някакво предизвикателство за нас.
- Имаш право - добави тя, като отново се загледа в книгата си. Аз довърших останалата част от домашното си и прегледах страниците за допълнителна информация.

Грижа за магическите създания? Е тя не го беше учила но беше чувала от по-големите грифиндорци какво е. Звучеше доста забавно.Усмихнах се на Нора. Тогава две момичета почнаха да тичат из библеотеката. Със Нора ги гледахме как се надпреварват до един свободен стол. Едното беше русо а пък другото със червена коса. Червенокоската победи и седна и разгрна своята книга. С Нора се разхилихме. Когато спряхме да се смеем нора ме пита дали ще се справа със предстоящите изпити. Е бях учила доста здраво и спокойно можех да кажа ще се справа!
- Ами да , подготвена съм все пак а и има още време да уча до тях. Надали ще бъде толкова трудно .. - казах аз
- Така е . -съгласи се нора после продължи - Но със сигорност ще има някаква уловка! Професорите все пак са много интелигнтни и съм сигорно че ще имислят някое предизвикателство за на.
- Имаш право - добавих аз и отново се загледах във книгата си. Мина време във мълчание. Нора довършиостатъка от домашното си и стана. Май щеше да си тръгва. Натъжих се. Изглеждаше добра. А сега щеше да ме забрави щом премине през вратите. Както винеги става. Никой не ме помни ...
- Ще си тръгваш ли? - казах тихичко и се намръщих

Не ми се искаше да си тръгвам, защото с Джаки си приказвахме много хубаво, но имах купища съчинения и домашни, които не търпяха отлагане. Докато събирах нещата си, я дарих с широка усмивка и й казах:
- Да, защото имам толкова много задачи за вършене и не мога да се шлая повече, колкото и да върша нещо полезно - казах аз и се засмях.
Прегърнах Джаки и добавих:
- Трябва да се видим пак някой ден. Може би утре, на закуска. Устройва ли те? - попитах я.
Лицето й грейна и тя щастливо отговори.
- Да, разбира се, че е удобно. Може да се чакаме пред Голямата зала, какво ще кажеш?
- Супер. До утре тогава, Джаки! - помахах й и побързах да си тръгна, докато някой не се беше сбил за мястото ми.

Явно и нора не искаше да си тръгва но каза че има много задачи и аз я разбирам. Но тя сигорно има повече задачи от мен. Все пак е шести курс. А аз първи. Е дочетох си главата когато тъкмо русокосото момиче видя свободния стол на Нора. Затича се , но изведнъж някакво момче се показа блъсна я на земята и седна на стола на Нора. Отидох да провера дали е добре. Нищо лошо , само ужулено коляно. Е дадох и стола си и напуснах библеотеката. Отидох при совичката ми.

Тримата се преместихме някъде между рафтовете, за да си продължим разговора, пък и да не добием наказание от мадам Пинс.
-И какво...-попита нетърпеливо Ривър.
-Ами...прекарахме си една невероятна ваканция, поне за мен беше такава..Готвихме си, гледахме филми и...нощите бяха прекрасни-казах и станах по-червен и от Грифиндорското знаме. Ривър остана в лееко неведение. След това добавих:
-За това което си помисли..да, направихме го. И беше страхотно-казах и в мислите ми нахлуха спомени от ваканцията. Приближих се до Нора, която още беше със зачервени бузи и я целунах. Тя обви ръце около врата ми и продължи целувката.

Малко след като Ник ме целуна се отдръпнах от него и го дарих с извинителна усмивка. Колкото и приятно да беше, не биваше да забравям, че сме в библиотека, а пък и не бях сигурна, че на Рив ще й е приятно постоянно да се натискаме.
С приятелката ми отново потънахме в приятен разговор, докато всяка една търсеше между лавиците и прашните книги нещо, което да й се хареса. Когато хвърлих поглед към Ник, видях, че оживено разлиства пожълтяла книга с червено заглавие, което не успях да разчета добре.
Обърнах се към Ривър и я попитах:
- Е, как ти се отразява Хогуортс отново след ваканцията? Липсват ли ти Париж и Сам?
Тя въздъхна дълбоко.
- Ужасно много. Не мога да кажа, че тук не ми харесва, но определено не ми е любимото място. Вероятно ще трябва да се примиря. Но все пак, не е толкова лошо, нали?
Замислено затворих поредната книга, поставих я на мястото й и отвърнах:
- Хм, радвам се, че поне ти го понасяш лесно.
Тя ме погледна загрижено.
- Какво има? Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, нали? Останах с впечатлението, че изобщо не ти харесва тук.
- Не е това - въздъхнах. - Харесва ми, атмосферата е .. приятна. Но понякога .. не знам, понякога се чувствам много самотна. А тези зловещи коридори определено не ми помагат да разсея това чувство. И не мога да кажа, че имам много приятели. Повечето се държат толкова изкуствено .. ех, изглежда ти и Ник сте единствените, с които мога да разговарям нормално.
Ривър се засмя и ме прегърна.
- Е, поне можеш да си сигурна, че аз винаги ще съм тук и можеш да ми споделиш всичко, нали?
Усмихнах се и кимнах.
В това време Ник се появи, нарамил две книги в ръцете си и с доволно изражение.
- Съчинението ми ще е толкова добро, че дори Макгонъгол ще трябва да се примири с факта, че съм заслужил отлична оценка - заяви той гордо.
Засмях се и го целунах.

Докато двамата се целуваха, отворих поредната книга. Радвах се, че има и мъгълски книги в библиотеката. Бившият директор се беше погрижил за интересите на всички. Книгата беше "Шоколад" на Джоан Харис. Вече я бях чела, бях изпробвала няколко рецепти (колкото и леко описани да бяха), и, познай, историята се развиваше във Франция. Реших да я взема отново и да я прочета, да си припомня магическото чувство в нея.
След този кратък вътрешен монолог двамата все още не се бяха пуснали.
- Кхъм.
След още една целувка Нора се отлепи от Ник и ми се усмихна извинително.
- Трябва да ти е кофти, без Сам наоколо. - Каза тя тихо.
Замислих се. Не знаех какво се беше случило между нас двамата. Може би нямаше и да разбера. Имаше толкова много време до следващата ваканция, когато щях да го видя... Това и й отговорих:
- Той е популярен. Може още следващата седмица да си хареса друга. Не бих го обвинявала... - Само от мисълта ми прилошаваше.
- Това няма да се случи. - Каза Ник.
Погледнах го учудено, но той не добави нищо повече.
Награбих още няколко книги напосоки и се замислих дали да не си тръгвам, но Нора ме спря с думите:
- Мисля, че трябва да му кажеш.
Знаех за какво говори, но се направих на ударена и попитах какво има предвид. Приятелката ми ме погледна загрижено и отвърна:
- Сещаш се. Своята малка тайна. - Поклатих глава.
- Няма как да се случи. Той ще избяга с вик. Абсолютно мъжествен вик, ако може да отбележа. - Леко се засмях да собствената си шега.
- Ник го познава. Може би... Знаеш ли как ще реагира? - Попита Нора гаджето си.
Аз се обърнах към него в очакване, а той с нежелание махна ръка от рамото на приятелката си и пое дълбоко дъх.

-Ще ти се зарадва, спокойно - казах и се усмихнах. Усетих потупване по рамото и се обърнах.
-Здрасти Ник, как си - каза зарадвано момичето, което стоеше пред мен. Това беше Алекс от Рейвънклоу.
-Добре. Ами ти - попитах.
-Аз също съм добре. Това приятелката ти ли е - посочи Алекс Нора.
-Да, тя е. Запознайте се..Нора-Алекс, Алекс-Нора..-казах и се усмихнах.
-Здрасти Нора! Приятно ми е - подаде ръка Алекс.
-Здравей. На мен също - отвърна Нора и подаде и тя ръката си, за да се здрависат.
-Е, аз ще те оставям. Чао Ник - обърна се към мен Алекс и ме прегърна силно. В същия момент Нора затвори с трясък книгата си и си тръгна.
-Нора, Нора..-извиках след нея, но тя не се обърна.
-Какво й стана на тази-попита Алекс.
-Няма значение - отвърнах, защото се сетих за какво Нора се е разсърдила. Ривър направи физиономия и ми каза:
-Дойде й вповече, явно...Извини й се, докато не е станало прекалено късно...

» Между тъмните дървета