Малкото апартаментче на Джойс

Госпожица Уилсън обитаваше предимно Хогуортс, но отвъд магьосническия свят я чакаше винаги с отворени обятия другият й дом. Той бе останал наследство от родителите на баща й. Когато се нанесе в него, жилището бе в окаяно състояние, но с времето Джойс успя да му внесе уют и топлина. Самото жилище се намираше на последния етаж на малка сграда, с пряк изглед към останалата част на квартала. В апартамента преобладаваха светлите нюанси, защото младата преподавателка обичаше светлината и чувството за свобода.

Всекидневната - включва малко холче, както и масата за хранене.

Кухнята с любимите на Джойс бар-столчета. Вляво - порталът към терасата.

Спалнята.

Гледката от терасата.

Любимото място на Джей за практикуването на кулинарните й умения.

Масата за хранене отдясно. Вляво - камината, а на заден план - входът на апартамента.

Пред самата кооперация имаше малка градинка, за която младата учителка обичаше да се грижи, когато имаше време.

Реалността не можеше да бъде по-красива. Просто нямах думи да опиша. С всяка изминала секунда се омайвах все повече и повече от словата на новия ми познат, попадах в плена на красивото, но в същото време на загадъчното и непредсказуемото. Никога досега не бях говорила с мъж по такъв начин и наистина чак сега установих колко много съм пропуснала в живота си. Някакси... от около час Тед бе внесъл в живота ми някаква особена искрица, пламъче, което май скоро нямаше да загасне. Поне доколкото сърцето ми казваше.
Двамата с него излязохме от долнопробната кръчма, оставяйки зад себе си очудените погледи на пропадналите пияници и неодобрителните им възклицания, примесени с някое друго хлъцване. Навън бе много студено, типично за октомврийската вечер в Хогсмийд. Увих се плътно в пътното си наметало и погледнах към Тед със загадъчна усмивка.
- Мисля, че имам идея къде може да те заведа сега. Мястото е топло, сервират каквото пожелаеш и единствения му обитател в момента е една бяла котка - не успях да задържа за себе си широката си усмивка при очудения му поглед - Доверяваш ли ми се?
Знаех, че беше рано за "доверяване", но не мислех, че има нещо да се губи. Може би по-скоро да се спечели. И то много. Протегнах ръката си, обърнах поглед към Тед и кимнах към нея. Той сякаш за миг се зачуди. Като че ли се колебаеше дали да дойде с мен и къде евентуално отиваме. В крайна сметка, той също ми се усмихна и положи топлата си длан на ръката ми.
Вихрушка ни завъртя моментално и сякаш се просмукахме през изключително тясна тръба. И двамата бяхме свикнали с магипортирането и, както очаквах, и двамата стъпихме плавно на земята без всякакви видими последствия. Намирахме се пред малка, но сравнително нова сграда, само с три етажа и големи прозорци. Сградите, около тази, пред която се намирахме изглеждаха еднотипни. Уличките не бяха много широки, но пък под всяка сграда имаше малки магазинчета, кафенета и сладкарници, които в този час на денонощието бяха затворени.
Тед се огледа около себе си и аз разбрах, че точно в този момент той май се опитваше да разпознае мястото или поне малка част от него. Лондон бе голям, а това тук бе един от крайните му, но спретнати квартали. Без да чакам го хванах за горната част на ръката и го задърпах нагоре по стълбите. Все още се усмихвах, а той не криеше любопитсвото си. Най-накрая стигнахме до последния етаж и се изправихме пред врата от светло дърво. Извадих ключове от джоба си и отключих.
- Действам по старомодния начин. - намигнах му закачливо, отключвайки вратата.
Когато за последно врътнах ключа, я бутнах и пред нас се разкри свежа гледка със светли тонове. Пристъпих бързо, за да го изпреваря, разперих ръце, завъртях се и тържествено заявих:
- Ами... добре дошъл в моя дом!
Усмихнах се и усетих как бузите ми се изчервяват. Не знаех от топлината ли беше, или може би от нещо друго? Тед бавно влезе в апартамента и се огледа. По лицето му не можех да позная реакцията му, така че не свалях поглед от красивото му лице, очаквайки да чуя първите му думи.

Докато стояхме,вече дистанцирани от долнопробната кръчма и брулени от виелицата на сред пътя,ангелските черти на Джойс се изопачиха,благодарение на една усмивка,чието значение не успях да разтълкувам.В потока от думи,с които ме заля,ясно различих такива като заведа,топло и котка.Обзе ме толкова силно вълнение,че дори се изненадах,когато веднага не осъзнах какъв беше намека с протегнатата й ръка.
Разбира се,че вече и имах доверие.В рамките на една вечер се бях запознал с най-прекрасната жена,която някога бе заставала на пътя ми и вече имах чувството,че съм влюбен в нея.Ако имаше да споделя с някого този факт,той най-вероятно би ми казал,че се заблуждавам.Нямах никаква представа дали щеше да е прав,защото с всяка секунда се убеждавах как никога не съм се чувствал така преди това.

Едно знаех със сигурност,когато поех ръката на Джойс:бях готов да ида с нея,където пожелаеше.

Краката ни удариха твърда почва и благодарение на това,че бяхме усвоили магипортирането до съвършенство,двамата дори не залитнахме.Като по навик,още с пристигането се заех да оглеждам обстановката,задавайки си въпроса дали ще намеря нещо познато.Още преди погледа ми да успее да изучи наше ляво,Джойс ме беше задърпала в неизвестна посока.Бяхме пуснали ръцете си,но нямаше място за съжаление,защото отново се бяхме озовали близо един до друг.Дали усещаше как трепвах при всяко нейно най-неосъзнато докосване и дали забелязваше как не отлепях очи от лицето й?
Изглежда на това място се намираше дома й.Всеки момент щях да прекрача прага му,сякаш бях нейн стар познат,приятел,на който имаше доверие.Незнаех какво да си мисля,но не спирах да мисля какво щеше да се случи от тук на сетне.Толкова бях объркан и връхлетян от още друг куп емоции,че направо не беше за вярване.Плашех се,тъй като всичко бе предприело такъв обрат,който ме караше да се питам,това аз ли съм?!
-Ами...добре дошъл в моя дом!
Не си направих труда да си лепвам изражения,които няма да издадат,че през цялото това време съм я изпивал с очи.Не...стига вече.Нямах сили пак да се държа,както до сега в "Свинската глава".Тя не спираше да се усмихва,беше себе си,но това което ме възпираше аз да покажа истинската си същност е,че на мига ще се сбогувам с възможността отново да се чувствам толкова окрилен,както беше в нейно присъствие.Единственото,което ми оставаше бе да и покажа какъв интерес към нея имам всъщност.Това сигурно го знаеше на този етап,щом бях склонил да я последвам,но волният ми нрав и най-вече липсата на търпение вече си казваха думата.
Избрах си една точка и рязко сведох поглед,впивайки го в нея.Измъкнах ключа от външната страна на вратата и затворих след себе си.Знаех какво направо би сторил старият Радли,за това се запитах как би постъпил този,новородения,пробудения,само и единствено благодарение на Джойс.
-Не сбърках,като ти се доверих.Точно както каза-топло,уютно,остава само да опитаме кетъринга.
Засмях се престорено и директно пак направих така,че погледите ни се срещнаха.
-Незнам за теб,но се сбогувах с жадата си на онова място и казах "Здравей" на теб...Знаеш ли какво си повтарям сега?!-Не очаквах отговор,само овъртах,за да видя дали ще искам да й го кажа и след три секунди.
-Добре,че те срещнах.
Край.Вече нямах сили да действам против това,което някакъв глас ми шепнеше въртрешно.Като за начало нотката в гласа ми беше напълно достатъчна,но ето че в този момент посягах към лицето й,за да докасна страните й,които продължаваха да бъдат все тъй румени

ps: е не се стърпях да не отговоря.Лека и мека smile

За пореден път днес бях убедена, че реалността не може да бъде по-красива, по-прекрасна и очарователна. По-жива... по-истинска. Вътре в душата ми се бяха зародили чувства, непознати на съществото ми, никога досега неизпитвани. Дишането ми стана тежко и по-бързо. Мозъкът ми работеше трескаво, обмисляйки само една-единствена мисъл. Мисъл, която току-що бях проумяла. Това не бе просто увлечение, за час или два. Не бе просто разговор между непознати, превърнал се в приятна компания за самотна вечер. Бяха абсолютно сигурна какво чувствах, за пръв път в живота си. Любов. Не, не е рано за тази дума, убедена съм. Всеки път, когато извърнех поглед към него усмивката ми моментално скачаше на лицето ми, пеперудките се разпърхваха в корема ми, дишането ми се забързваше, страните ми поруменяваха. Той внасяше радост в иначе скучният ми и бавно нижещ се живот без смисъл. И ако това не е чиста проба влюбване, то би ми било интересно да узная какво е в действителност.
Стояхме и се гледахме. Тогава той тихо пророби думи, които ми бяха достатъчни, за да кажа и аз каквото мислех. За да се разясним. Той се радваше, че ме е срещнал. Ръката му бавно се качи към лицето ми и внимателно премина по розовата ми буза, която направо пламна по дирите, оставени от дланта му.
Разстоянието помежду ни беше много близко. Съзнанието ми не можеше да побере скоростта, с която се случи всичко - кога се срещнахме, кога се заговорихме, кога стояхме толкова близо един до друг, на крачка да направим важно признания?
- Тед... - бавно и с леко дрезгав глас започнах - Аз... също не мога да ти опиша колко съм щастлива, че срещнах. Ти си прекрасен!
Тихите ми думи бяха единствения шум в апаратамента, като изключим колите, които минаваха от време на време по булеварда недалеч от дома ми. Връщане назад нямаше. Всичко беше казано, аз бях признала, че не съм безинтересна към него. През ума ми започнаха да минават мисли като "Дали наистина това се случва?" и "Какво ще стане утре?".
Реших, че точно в този миг трябва да се насладя единствено на настоящето, на прекрасното настояще и да не мисля за онова, което предстоеше утре. И двамата с Тед все още бяхме с наметалата и обувките си. Приближих се още малко до него и сега вече почти нямаше място между двама ни. Не се усетих как ръката ми бавно се плъзна напред и улови неговата. За няколко секунди си мислех, че ще се отдръпне, от този внезапен жест на близост. Погледах ръцете ни няколко мига, а след това отново върнах погледа си на безкрайно красивите му очи.

-Значи те правя щастлива?!-рекох на глас,колкото за да проверя как звучи.
Всичко в мен се преобърна,осъзнавайки че това,за което дълги години не отделях време и не страдах,че не допусках в живота си,най-сетне ме е покосило само за минути.Не спирах да си повтарям колко недоумяващо чувството идва и поема контрол над тялото ти,връхлетяваше те с такава скорост и ти нямаш никакво време да го осъзнаеш.Бях слушал всякакви итории и преживелици на други хора,но през цялото време до сега считах че всичко е едно преувеличение и напразно ломотене,прерастващо в сладкодумности.Нещо вътре в мен тъй ме бе парализирало и внезапно по рождение замъглената ми интуиция,за първи път ми нашепваше: "Това няма как да е просто увлечение."
Абсолютно.Можех да различа начина,по който се чувствах сега и начина,с който възприемах нещата,когато обръщах много по-прилично внимание на авантьорите.С Джойс също всичко бе започнало като флирт,как обаче щях да процедирам по-нататък беше поставено под въпрос.Точно над това работеше мозъка ми,докато нейните пръсти се преплитаха с моите.Изясних си,че това е първата жена в живота ми,с която не трябваше да подхождам с нищо друго освен с много нежност,а да не гледам на нея като даденост.За всичко това просто бях слушал,до скоро се гнусях,а сега толкова отчайващо си повтарях,че ще е истинско чудо ако подобни неща ги имаше закодирани в мен.Страхувах се...Страхувах се,защото тя се сближаваше с не истинската ми страна,не исках и да си представя как щеше да реагира ако знаеше.
Устните ми жадно си взеха това,което искаха от нейните.Само след миг,те станаха едно цяло и сякаш като на сила я притисках прекалено към себе си.Бях убеден,че страдам от нещо тъй страшно като раздвоение на личността и накрая примирил се,че не мога да го променя,влагах от грубостта на Радли и от внимателността на този,какъвто със сигурност щях да съм само в нейно присъствие.Получи се някаква смесица между двете,която пламенно се надявах да не я изплаши

Дори не усетих кога стана. Сякаш ние бяхме в прозрачен балон, само двамата, отделени от всичко и всички. Все едно всичко наоколо се движеше на бързи обороти, а времето в нашия малък свят бе спряло. Свят, в който съществувахме само двамата. Докато се гледахме, стотици мисли прекосиха съзнанието ми. Отново си спомних за това каква бях преди два часа - жена, подвластна на работата си и живота си в замъка, отделяща само по десетина минути на ден за себе си. А в какво се превърнах за толкова кратко време? В щастлива, сякаш по-красива личност, с желание за живот и сигурна цел за следващите няколко мига - да задържи онзи пред себе си до нея за възможно по-дълго време.
Устните на Тед бавно се приближиха към моите и се впиха страстно в тях. Повдигнах се на пръсти и преметнах ръцете си през врата му. Целувката... Тя беше меко казано перфектна - нежна, но същевременно с леко груби елементи, наситена със страст. Енергията, която се излъчваше от нас в момента бе достатъчна да зареди бомба. Не знаех колко точно време сме се целували, но знаех нещо със сигурност - не исках да свършва, дори това да означава физическата ми смърт, поради липса на кислород.
Трудно се отлепихме един от друг. Поне на мен ми се стори почти невъзможно да го сторя. Не бях в състояние да мръдна, нито дори да направя елементарен жест. Всичко това от страх да не разбия на парченца онова, което се случваше. И все пак трябваше да сторя нещо. Погледнах го в дълбоките му очи и се усмихнах. Все още бяхме на съвсем малко разстояние един от друг, усещах дъха му върху лицето си. Обвих ръце около него и се притеглих към тялото му. Предположих, че щеше да се очуди от фамилиарността ми, но аз бях почти сигурна, че Тед няма да има нищо против.
- Не знам... как да го опиша - изведнъж тихо и заеквайки казах аз, като гласът ми рязко разцепи тишината - Това... беше невероятно. Толкова невероятно, че не исках да свършва.
Допрях лекичко устните си върху неговите и се усмихнах, а след това прокарах пръсти през косата му. Осъзнах, че ми беше топло. Но този път знаех защо. Развързах наметалото си и то бързо се спусна по гърба ми и падна на земята.
Замислих се колко бързо бе станало всичко! По принцип старата Джойс не би се доверила на никого, когото познава от по-малко от месец, но сега новата Джойс бе по-различна - по-уверена и знаех, че това, което правех е правилно. Вътрешният ми глас никога не бе лъгал и бях сигурна, че това е един от тези пъти и отново щях да му се доверя. Дори да сгреша, знаех, че съм направила най-красивата, най-сладката и прекрасна грешка в целия свят и нямаше да съжалявам дори за секунда. Но аз силно се съмнявах, че греша.

Изглежда целувката ми беше замаяла главата на Джойс.Нежните й ръце продължаваха да са сключени около врата ми,а красивото й лице сега сияше така заслепяващо,както не бях имал честта да видя по-рано.Тъкмо съжалих,че ще забравя колко меки са устните й,когато тя ме дари с още един бърз допир с моите.По всичко личеше,че се намира на седмото небе от щастие,където моя милост също се наслаждаваше на момента с блаженост.
Но въпроса бе какво още изпитвах?Определено бях разтърсен така силно,сякаш от неконтролируемо бошуващи тинейджърски хормони,адски ми беше трудно да сдържам емоциите си.Тогава какъв е смисъла да ги запазя за себе си,след като можех да ги споделя с Джойс!Нали това беше част от изживяването,самото споделяне.А и от както не спирах да следя поведението й,всичко в нея ми казваше,че каквото и да сторех,тласкан от желанието,тя нямаше да се противи.
Да,до момента,в който на свой ред смъкнех мантията.Грозното зелено поло като че ли още повече се бе впило във врата ми.За по-малко от 10 минути в топлото жилище на Джойс се бях изпотил достатъчно,за да си кажа че е редно поне нещо да сваля.Като,че ли неразумността ми сега бе поставена на заден план и не се решавах на нищо,страхувайки се че някои нежелани места ще цъфнат на показ.
Отпуснах се докато я държах в прегръдката си и насочих вниманието си към лявата си ръка.Не можех да различа дали изписания знак на ръката ми не ме изгаря,защото по цялото ми тяло пробягваха топли вълни.Говореше се,че тази нощ,може би трябваше да очаквам и непредвиденото.Да бъда нащрек,това бе мое задължение всяка секунда от денонощието,тъй като току виж бъда повикан.Най-често се случваше точно така: налагаше се да зарежа всичко,с което съм развличал вниманието си преди това и да се отзова на зова веднага,а имаше дни в които не бях отдаден на толкова интересни занимания и просто часовете се нижеха безцелно.
-Кой е казал,че трябва да свърша?-с нашепване я запитах и я удостоих с блестяща усмивка.Мантията ми се свлече тихо от раменете и падна някъде зад гърба ми,докато отново хванах дланта й в своята.Дарих всеки от пръстите й с милувка и когато го сторих,не забравих да довърша мисълта си.-Ако позволиш,това може да е само началото.
Долавях,че сме способни да си говорим дори само с поглед и за един кратък миг й позволих да прочете какво се опитваше да й каже моя.По начин,който намирах за най-ненатрапчив и в който нямаше следа от нетърпение,се приведох и издишах под косата й,нъкъде зад ухото.
-Позволи ми да вляза в живота ти,Джойс.

С всяка изминала секунда все повече и повече вървях към твърдението, че двамата се допълваме. Сигурно ще го кажа за стотен път, но никога досега не ми се бе случвало подобно нещо толкова бързо. Досега в живота си бях имала една сериозна връзка. Момчето се казваше Алекзандър и издържахме около година, през последния седми курс в Хогуортс. Но в нашата връзка липсваше страстта и енергията, жаждата и нуждата един от друг. Докато сега... Сега за няколко часа и само в една целувка аз успях да намеря онова, което искам и винаги съм искала от една връзка. Какво повече можех да желая? Бях си казала, че решението ми не е прибързано и дълбоко в себе си бях сигурна, че няма да съжалявам. За няколко часа, Тед се бе превърнал в моята тръпка. А аз не вярвах в любовта от пръв поглед...
- Добре дошъл в живота ми, Тед! Не мога да бъда по-радостна, че те има! - отвърнах му шепнешком и изместих главата му от врата ми към устните ми.
Последва още една дълга, страстна и красива целувка, достойна да накара коленете на всеки да омекнат. Тед свали мантията си и тя, също като моята, се свлече по гърба му и падна на земята. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная колко уморена се чувствам и как коремът ми плаче за нещо за хапване. Нямах особено много храна тук, защото рядко се прибирах, но знаех, че все някъде трябва да има нещо останало. За сметка на яденето, в апартамента ми винаги имаше обилни количества всякакъв алкохол и други напитки. Тук вече можех да бъда полезна на много хора.
- Какво ще кажеш за чаша огнено уиски? - вдигнах вежди и отново посегнах да целуна по устните Тед, но вместо това бързо се завъртях и го дарих само с кратка целувка по бузата.
Реакцията му беше смешна и ме накара да избухна в онзи непринуден, жив, детски смях. Уискито за тази вечер щеше да ми дойде малко в повече, но пък рядко си го позволявах в толкова големи количества. Не изчаках отговора на Тед, а го приканих да се настани на малкия диван, откъдето се разкриваше гледка към нощен Лондон. Бързо извадих две ниски кристални чаши и бутилката с уиски. Налях по малко и на двама ни и тържествено му го подадох директно в ръката. Настаних се до него и опрях главата си на рамото му, като отпих от силната напитка.
За няколко мига останахме мълчаливи, но отново аз бях тази, която разчупи тишината с тихия си глас:
- Не е ли красиво? - попитах го като кимнах към прозореца по посока на нощните светлини на далечния център на метрополитния град.

Новото ми аз си отдъхна,когато Джойс се отдръпна.По всичко си личеше,че ускорявах и без това бързото развитие на нещата.Такива емоции бошуваха в израсналото ми тяло,че макар да се считаше да съм зрял и достатъчно познаващ себе си за вързарстта си,не можех да контролирам младежкия си дух.А с Джойс наоколо щеше да настъпи истински апокалипсис.
Както изглежда,Джойс вече бе попаднала в мрежите ми:дали омаяна от словата,с които я обсипвах или хвърлила се там по собствено желание,не можех да зная.Предусещах само,че това постижение бе най-голямата сполука в живота ми.Правейки му ретроспекция,сега,с това красиво създание в прегръдките си,го намирах за абсолютно безмислен без поводи за радост и моменти като този.
Тя положи глава на рамото ми и след като ми поднесе чаша с огнено уиски (отново избираше него;от него си беше поръчала и в кръчмата,което разтълкувах като,че вероятно и е любмото питие),отбеляза колко красив е Лондон тази част от денонощието.Бях се скитал по това време милиарди пъти,безцелно,просто защото нямаше къде да отида или бягайки за пореден път.Пак се върнах към тягостните мисли,но колкото й да харесвах тази жена,не можех просто така да и разкрия с кого има "щастието" да разговаря.
Смънках нещо в знак на съгласие,защото в този момент отново се усмихнах.По-хубавото бе,че сме двамата и в този момент имахме на разположение колкото време поискаме,за да бъдем един с друг.Това до някъде не беше вярно,но побързах да отклоня ума си в друга посока като й говоря.
-След като официално даде съгласието си да бъда част от живота ти,искам да знам още и още подробности.Все пак трябва да побързам и да вляза в час.
Играех с чашата в ръцете си,изобщо нямах намерението да й обръщам внимание,а за сметка на това пак наблюдавах лицето й.
-Имаш ли роднини,които живеят тук с теб,освен котката,за която спомена по-рано?-не пропуснах и се засмях.-С нея така и нямах честа да се сблъскам.

Досега не се бях замисляла особено за тези малки подробности. След като бях приветствала най-учтиво Тед в живота си, а и нямах намерение скоро да го пускам, може би наистина беше нужно да му разясня някои други подробности около живота си, да му разкажа за себе си. Досега не бяхме зачеквали подобна тема, но аз се чувствах напълно готова да му кажа всичко. Както казах, имах доверие в човека до мен, макар и краткото време за което се познавахме.
След като той спомена котката ми, рязко се изправих и извърнах главата си към него. Усмихнах се широко и пъргаво се изправих от дивана, като се затичах към стаята си. В гардероба, точно върху кутиите за шапки, бе любимото място на Бланш, моят единствен и най-верен другар - котката ми.
- Бланш! Бланш, върнах се! - тихичко, но настойчиво казах, подала глава между палтата и мантиите, оглеждайки се за пухкава бяла топка.
Щом чу гласът ми, Бланш веднага скочи от кутиите и бързо дойде до краката ми, умилквайки се в тях. Тя беше единственото, което притежавах, най-ценното ми нещо. Бланш винаги бе там, когато другите не бяха. Може би ще си кажете, че съм поредния човек, обсебен от домашния си любимец. Няма да ви лъжа, така е. Обичам котката си, бях свикнала с нея и често я мъкнех, където и да ходя. Хванах я на ръце и я понесох към хола, за да я запозная с Тед.
- Та-да! Това е Бланш - казах му с широка усмивка - Тя и аз сме единствените обитателки на този апартамент. Не живея с други, нямам роднини, с които да поддържам контакт, освен с баща си. Имах баба, но тя и целият ми майчин род сa се отрекли от мен, затова не поддържам връзка с тях.
Това бе истина. Болеше ме повече от всичко да зная, че някой може да се отрече от човек, наследник на рода, потомственик. Знаех, че те никога няма да съжаляват и че глупавите им правила на рода все някога ще доведат до неговия край. Майка ми и баща ми бяха единствените ми роднини и приятели. Моето всичко. Когато бях шести курс се разделихме с майка ми, но баща ми все още е жив и не пропускаме да си изпращаме сови всяка седмица. Той живее на другия край на страната, което затруднява честото ни виждане.
Седнах до Тед, като продължавах да се усмихвам и да галя Бланш по главичката. Тя тихо мъркаше скута ми, доволна, че отново сме заедно. Наведох леко главата си и отново, като че ли от нищото, дарих Тед с кратка целувка по устните.

Озадачих се,когато Джойс внезапно скочи от дивана при споменаването на въпросната котка.Секунда по-късно се досетих какво я е накарало да изостави прегръдката ми и да изчезне така на бързо.Останах сам,все тъй удобно потънал на дивана,изобщо не предполагах,че може да е толкова удобен,но явно не винаги трябваше да съдим за нещата по външният им вид.Премислих отново в какво бях участвал през изминалите минути,замислих се за утрешния ден,а дори ми остана време да си припомня как я видях да влиза през онази врата.Непрекъснато благодарях за момента,в който ми беше хрумнало да ида в "Свинската глава",защото в противен случай сега нямаше да съм на мястото,където съм и нямаше да познавам Джойс.
Стори ми се,че се забави повече от необходимото и достатъчно дълго,че да мога да претършувам чекмедже или две.Нямаше я само от минута,а вече усещах как старите ми навици отново напомнят за съществуването си.Но докато го умувах,Джойс се завърна и вече беше късно за каквото и да е било.
Носеше котка на ръце и я милваше и й говореше красиви думи,което веднага привлече вниманието ми.Попадах на доказателство много по-необходимо ми и от каквато и да е друга информация:изглежда много го обичаше и силно бе привързана към него.Мен познаваше само от часове,но нещо ми нашепна,че бих дал всичко и аз да знача толкова много за някого.
Когато поде разказа за роднините си,в главата веднага изникна образа на майка ми,която също не се очароваше от факта,когато ходех на посещение.Не липсата на обич към единственото й дете бе причината за подобното й държание,а факта че първоначално когато се откъснах от нея,буквално я бях забравил и тя още не можеше да ми прости за това.Волното желание обаче,колкото се може по-скоро да поема по стъпките на баща ми,бе по-силно от всичко.Обидата на майка ми нямаше място за сравнение с това,което беше сполетяло Джойс: семейството ти,човекът,който ти е вдъхнал живот да се отрече от теб?! Аз си подах по подлостите и нещастието,но за подобна гавра никога не ми беше минавало през ума.Изобщо бях ли се сблъсквал с личност с подобна съдба преди?
-Съжалявам.-рекох гласно,но както изглежда Джойс отдавна бе преглътнала и преживяла станалото.Продължаваше да гали Бланш,а усмивката й не се снемаше от лицето й.Дори отново ме целуна.Не исках да предоставя повече детайли,защото не исках да я карам да се натъжава.Не и в този момент.
-И по-рано така ми се стори,а сега го затвърждавам.Ти трябва да си най-силната жена в цяла Англия,няма да се изненадам,ако и на планетата.Друг на твое място...-Сбръчках устни и поклатих глава.

Не ми пречеше фактът да говоря за майка си и рода, който се бе отрекъл от мен преди толкова много години. С времето се бях научила, бях си наложила самодисциплина да мога свободно да мисля и говоря за това, без да изпитвам напрежение, неудобство и без сълзите да рукват от очите ми. Миналото... то беше минало. Сега бъдещето ми бе посоката и се стараех колкото се може по-малко да обръщам глава назад. Дори с баща ми не коментирахме темите за родословните дървета. В началото и на двамата ни бе трудно да се сдържаме, но с времето го преодоляхме. Моята философия е, че всяко нещо рано или късно се преодолява. Просто трябва да дойде подходящият момент.
- Просто ... - поех дълбоко дъх, след което издишах - Преминала съм през твърде много неща, които са ме калили и са ме научили на много. На възраст не съм голяма, но онова, което съм преживяла е... доста. Но чак пък най-силната жена! Не, не съм.
Засмях се. Не бях усетила как очите ми се бяха напълнили със сълзи. Не знаех защо. Както казах, рядко ми се случваше да покажа каквито и да било признаци на слабост. просто натурата ми бе изключително силна психически. Най-вероятно фактът, че Тед е сега тук, при мен, ме караше да се чувствам сигурна за пръв път от години и някакси сълзите сами напираха да излязат. Болката, таена толкова време щеше да изплува над повърхността, но аз съумях да я спра на време.
Чашата ми с уиски бе почти празна. Станах и я оставих на плота в кухнята. Бланш бързо скочи от скута ми и побягна към скривалището си. Взех си чаша и я напълних с чиста вода. Алкохолът май ми беше дошъл в повече, а и не исках да се показвам пред Тед като заклет алкохолик, какъвто със сигурност не бях.
Върнах се обратно в хола и седнах до него, като леко качих единия си крак върху неговите. Усмихнах му чаровно и опих голяма глътка от студената вода.
- Ами ти? - на свой ред попитах аз - Къде живееш - къща или апартамент? Имаш ли си някой, който да ти прави компания. Не е казано, че може да е човек, разбира се! - отново се засмях и кимнах към спалнята - Заедно с родителите си ли живееш?
И мен ме интересуваха простички неща от ежедневието. Понякога дори простичките неща разкриваха толкова много за човека срещу теб.

Не предприех нищо,когато забелязах,че сините й очи присвяткаха на светлината.Можех просто да каже нещо,защото тя ми позволи да забележа сълзите,които бяха успяли да си преправят път навън.Предусещах това,че съм с нея сега и беше напълно достатъчно,за да я утеши.Това ме улесни,тъй като нямах опит с успокоенията,а много ме болеше като я гледах такава.И само и единствено благодарение на моите въпроси я бях докарал до това положение.
След като се поразтъпчи и замени пресушеното огнено уиски с ледена вода,тя се настани така,че краката й бяха върху моите и ъгълът,под който щяхме да наблюдаваме взаимно лицата си,беше идеален.Не мина много и тя ме запита за моето семейство.На мен ми идеше да се раздридая като хлапе,не защото не можех да потърся тяхната подкрепа,а заради това че пак щеше да се наложи да я лъжа.Отклоних мислите си към това по най-бързия начин да скалъпя някаква измислица,но колкото и да бях съсредоточен,все бях прекъсван от факта,че най-доброто решение е истината.Не,за друго освен предотвратяване на издънки в бъдеще.В този момент обаче,осъзнах че има и друго: умех измислиците и манипулациите до съвършенство,но не исках да ги прилагам на този човек.Стана ми гузно само като си го помислех,болеше ме...

Остави това: отношенията с родителите ми и това къде е домът ми и дали аз съм добре дошъл в него,не се явяваха проблем,съпоставени с това кой е Тед Радли всъщност.

-Нямам постоянно място за живеене от както напуснах бащиния си дом.Всъщност не съм се изнесъл от там официално.-Стараех се да не премигвам,докато я гледах право в очите и в този момент погледът ми се замъгли.Като за начало не беше зле,без свободни съчинения,мислех процедирам по същия начин и със следващите си думи.-ПРОКЛЕТИ ДА СА...-изрекох разпалено,което озадачи Джойс,но изглежда не я стресна.-На скоро ужасно нещастие сполетя семейството ми.Ненадейно как сеещите смъртожадни нападнали дома ни,не пропускайки да всеят смут,по начин,който само те си могат.Майка ми още не се е отърсила от шока и не спира да оплаква Лемуил,баща ми,от който все още няма ни вест,ни кост: в деня на случилото се,той останал да отклони вниманието на нарушителите и с майка ми се магипортирали в различни посоки,като преди това си дали обещание,че каквото и да се случи,ще се видят живи и здрави отново.
В край на краткотрайната пауза въздъхнах и махнах с ръка,сякаш сполетяното не беше от голямо значение.
-За радост майка е добре и е в безопастност в дома на леля ми,от страна на баща ми,която има толкова чисто сърце.
Единственото,което бях променил в историята е,че баща ми беше този,заради когото майчицата ми бе принудена да бяга и макар че не се знаеше къде е,той със сигурност беше жив.

С всеки изминал миг, с всяка казана дума, Тед ми ставаше все по-интересен като личност. В училището знаех за деца, чиито роднини бяха станали жертва на смъртожадните, или по някакъв начин имаха контакт с тях, но за пръв път тази вечер говорех с човек, който е изпитвал това. Смъртожадни да нападнат дома ти... В днешно време всичко бе възможно, но това е нещо наистина много сериозно. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че не трябва да задълбочавам в подробности въпроса. За себе си знаех, че познавам границите и знаех къде е моментът, когато трябва да спра. Ако ни бе писано да сме заедно, рано или късно щях да разбера повече подробности. Но ние се познавахме едва от няколко часа и такива въпроси попадаха в графата "Все-още-не-за-коментиране"
Когато споменах училището, през съзнанието ми премина мисълта, че ще си имам големи неприятности, защото предстоеше приготвяне на бал по случай Хелоуин и всеки един учител трябваше да помага за организацията. А какво правех аз? Стоях си на топличко с един чудесен човек и изобщо не си и помислях да мърдам от този диван. Неприятностите все някога щяха да ме застигнат, но моменти като тези не са чести в живота ми. Замислих се, че през всички тези години съм ставала свидетел и участник в много грозни моменти, а сега... В Тед намирах красотата.
Приближих се още малко към него, като отново се надявах прекаленото ми чувство за близост да не навреди на онова, което се случваше между нас. В момента не бях на ясно какво точно се случва. Целувка - една втора, но дали това щеше да продължи и утре, или всичко беше просто една игра? Аз исках повече от всичко да прекаравам колкото се може повече дни с този човек, да се будя всяка сутрин до него. Определено това "леко" хлътване бе прерасло в нещо много по-голямо. Само че не знаех дали и той мисли така. Аз не бях човек, който да крие онова, което мисли и повече от всичко исках отговори.
- Тед? - попитах аз и той извърна очи към мен - Какво правим? Знам, че е рано да провеждаме такива важни разговори, но аз искам да знам дали и утре ще стоим така прегърнати както в момента?
Той имаше право да си замълчи, дори да ме излъже. Можеше да каже всичко, което пожелаеше. Ако бе решил просто да се забавлява тази вечер... Е, щях да го приема. Трудно, но все пак щях да го преодолея. Но Тед може би не знаеше нещо много важно - ако той реши да остане, щеше да ме направи най-щастливата жена в цялата планета.

С тона,с който се обърна към мен по име,ми стана ясно,че нещо я тревожи.Бях отклонил вниманието си,гледйки нощен Лондон,който дори по това време със сигурност не спеше;да не повярваш,защото в рамките на вечерта това беше един от малкото моменти,в които не я наблюдавах изпитателно.Врътнах лицето си,за да бъде на едно ниво с нейното,за да не вземе да си помисли,че съм се отегчил,отдавайки се на мислите си.И тялом и духом бях на това място,прегръщах я.
Изслушах внимателно какво имаше да ми каже,но нещо ми попречи да отвърна веднага.Самия аз незнаех отговора,защото не си вярвах.Колко лесно можех просто да го изрека,факта че често не държах на собствените си обещания ме възпираше да си вярвам.От опит знаех,че постъпвах така по своя воля,не че бях толкова мекушав и хората,които можеха да спечелят мъжката ми дума,се брояха на пръсти.
Решението: тази вечер да започна от начало и да избягвам старите си предразсъдъци с този човек.Да,от сега нататък възнамерявах да допусна Джойс в живота си и надявах се,че само няколко часовото запознанство няма да ми изиграе лоша шега.
-Нашето е лудост,мила.-сложих най-сетне край на дългите си разсъждения,подейки с кадифен глас.-Не мога да ти обещая,защото никой не знае какво ще ни поднесе животът утре!Убеден съм обаче,че дори и най-голямата пречка няма да ме спре и един ден ще те потърся отново-утре,други ден или другият месец...
Очите й ме гледаха,докато кимах с глава,сякаш да убедя себе си в казаното и допълнението,което отекваше само в главата ми.В себе си се натъквах на неща,които нямах представа че съществуват и живея с тях като едно цяло.Разбирах,че нуждата от присъствието на товатолкова красиво лице,ме обсебва все повече с всяка изминала минутка и желанието да ми принадлежи нарастваше с пълна сила.
Устните ми се спуснаха и докоснаха горящото й чело,а ръката ми посегна,заемайки се да я гали по косата.
-Вече няма причина да се страхуваш.Аз съм насреща.

Да. Беше напълно нормално все още да не знаем какво да правим. Остави това, ами аз не знаех къде се намирам сега, та още по-малко да знам какво да правя утре. Бях сигурна единствено, че искам да прекарам утрешния ден и деня след него, и целия месец, и цялата година само с един единствен човек - този, в чийто прегръдки бях.
След, като той ме дари с прекрасна целувка по челото, ръцете му се спуснаха по косата ми. Чувствах се на най-сигурното място на света, в силните прегръдки на Тед. Беше магическо. Исках да запечатам този момент в съзнанието си завинаги. Никога преди не се бях чувствала по-щастлива в целия си живот. Дори резултатите от изпитите, които си мислех, че са най-важни на света, или пък, когато разбрах, че съм одобрена за учителка не стъпваха дори на малкия пръст на онова, което се бе загнездило в мен в този миг. Обърнах се към Тед и му се усмихнах лекичко, но все пак с чар. Хванах ръката му и я задържах в моята.
Дори да стоим в мълчание цяла вечер ми бе достатъчно. Фактът, че той бе до мен, ми даваше повече от всичко, което можех да мечтая някога. В живота ми не е имало много моменти за радост. Съдбата не е решила така. Но пък може би сега бе дошъл моментът, в който щях да си взема онова, от което имах нужда.
- Благодаря ти - отвърна му простичко - Аз също винаги съм на среща за теб!
В този миг ми хрумна една идея, която помислих за просто перфектна. Утре бе балът в замъка. Като по изключение, тази година можеше да бъдат поканени външни хора. Под "външни хора" в съзнанието ми изплува само един образ, който бях на път да поканя. Мислех, че няма да има проблеми, ако аз си доведа човек. Повече учениците се възползваха от тази привилегия, но и учителите са хора, нали?
- Тед - подскочих, вече решена, че ще го поканя - В Хогуортс се организира нещо като бал по случай Хелоуин утре вечер. Та... ще се радвам, ако ми бъдеш кавалер... така да кажа. Ако не ти се идва... спокойно... но пък ще бъде хубаво, ще има храна, и музика, и напитки. Но ако не ти се ходи...
Усетих как оплитах езика си от притеснение. Никога досега ня бях изпитвала притеснение да каня хора някъде, но не знаех защо, от Тед се притеснявах изключително много. Може би заради факта, че ще направя нещо грешно и той ще си тръгне. Да, знам, страшно наивна личност съм!
Погледнах Тед с любопитно изражение и с интерес зачаках отговора, докато прочиствах изсъхналото си гърло с глътка студена вода.

Още преди да съм осъзнал какво точно ме пита,изключих: щом чух за Хогуортс,интересът ми се пробуди внезапно.Вече беше заключила предложението си и когато дойдох на себе си,очакваше някаква реакция от моя страна.Премигнах няколко пъти на парцали,решавайки да стрелям на сляпо:
-Не виждам защо да не го направя.-Видях,че последвалата й усмивка е мъничко забавена реакция.Бях ли формулирал отговора си правилно?Изобщо връзваше ли се с това,което ме питаше?От това,което бе останало в главата ми,съдех че бе изрекла въпроса си с голяма доза ентусиазъм.Явно бях уцелил,защото лицето й грейна още по-заслепяващо обаятелно.Помъчих се да си спомня какво точно и бях обещал и не след дълго се получи.
Хм...от дълго не си бях припомнял пищните тържества в Голямата зала на Хогуортс.След повече от 10 години осъзнавах,че ми липсват-и богатата трапеза и заливането от смях с приятели,докато сме погодили номер на някой от другите домове.Но не това не ме отмяташе от отговора на нейното предложение,а факта че от същите тези толкова дълги години,една от най-големите ми цели бе да се завърна там.Триумфално
Незнам какво говореше стойката,поведението и лицето ми,но определено усещах как всичко у мен ври и кипи.Не спирах да си повтарям,че бях на път да осъществя съкровенното желание на всички ни и щях да бъда възнаграден богато и спечелвайки доверието напълно на цялото братство беше само една от облагите ми.
Само какви вихри бошуваха в тялото ми?Прилив на адреналин нахлу в кравта ми,докато Тед,ценящ Джойс и този преди нея се бореха за възмощие.Дано това,че тя,Джойс,беше тук да укажеше влияние.
-Хелуин,да.От както се сблъсках с теб,освен че загубих представа за самото време,и факта,че утре е този толкова мой любим ден в годината,ми е убягнал.-Смях се в продължение на няколко секунди.-Има само едно нещо,което ме тревожи.Сигурна ли си,че...че няма да е проблем просто да присъствам на това парти?До колкото си спомням,много малко външни лица са имали честта да присъстват на забавата.А и сега,покрай всички тези нападения,знаеш...Ако мерките за сигурност са най-сигурната защита по принцип,мога само да си представям...

Минутка по-късно,лежах по гръб на дивана,вперил поглед в тавана.Джойс изглежда бях направил щастлива не по-малко,колкото тя мен.Целуваше ме.Обзалагах се,че изражението с благата усмивка и светещият поглед,издаваха задоволството ми.Беше ме уверила в това,което най-много исках да чуя.Малко неща на този свят се постигаха без големи дози усилия,за това дори и през ума не ми мина,че това ще се укаже лесно.Хвърляйки последен поглед през прозореца,обхванах брадичката й в шепи и залепих усатта си за нейната

Не е за вярване...
Смъртожаден,на когото буквално като на тепсия се поднася може би най-големия удар в живота му и той да не се възползва?..Да,това не е никаква шега и макар да не е за вярване,така се случи наистина.И още по-изненадващото е,че този,нищо непредприелият съм аз,Тед Радли,рядко вълнуващия го каквото и да е било и нетърпеливо жадния за последиците на хаоса.
Само преди няколко вечери стоях в Голямата зала на прословутия Хогуортс и не защото там се вихреше луда забава,а тъй като първоначалното ми намерение бе да осъществя това,което бях планирал с години.Бях само на крачка да се превърна в много повече от това,което съм сега.Въпросът е какво бе съботирало така бленуваното ми въздигане?
Умело боравещата си с трансфигурацията вълшебница Джойс,бях срещнал само няколко дни преди това.В мига,в който я видях,мислите ми най-накрая престанаха да се въртят само около мен самия и тя нахлу в живота ми с гръм и трясък.С всяка секунда в компанията й се убеждавах,че няма да си тръгне току така.
Двамата се впуснахме по течението,изглежда за нея не бях безразличен,който факт бях допуснал да ме обсеби до толкова,колкото дори не съм си и представял.
Отново бях в дома й,чийто врати от сега нататък бяха широко отворени за мен.Това ме радваше,тъй като бях забравил какво е да си толкова желан на място,където винаги те очаква приятно посрещане.Нещата между мен и нея се задълбочаваха,което до известна степен ме плашеше и когато не мислех за ангелската й усмивка,се оставях на тревожните дилеми,за избавянето от които имаше решение,но то беше доста рисковано.Много добре знаех,че по принцип рискът никога не ме е възпрепятствал,но този път цената бе по-висока от когато и да е било.Не исках да я губя още,след като те първа най-щастливите ни мигове предстояха.
Съзнанието ми беше пусто: никога не позволявах да изпадна в състояние,в което съня да ме обгърне напълно.Създал си навик,винаги бях нащрек за случващото около мен.Дишането ми беше равномерно,а в леглото бе по-широко,което ми подсказваше че Джойс не е до мен.Усетих я когато се измъкна из под меката завивка и стъпи на крака.В стаята беше тъмно,нямаше къде да ходи по това време,вероятно искаше чаша вода,за това,в просъница,просто се извъртях,лягайки по корем и долепяйки буза към възглавницата.Отоплението бумтеше с пълна сила,горещината бе станала непоносима и без колебание смъкнах одеялото от раменете си.Така оставих само краката си завити.Голото ми тяло веднага ми даде знак,че така се чувства по-добре.Освен това,бях отпаднал и стига да имах тази възможност,както най-искрено се надявах,щях да остана в това легло до късните часове на сутринта.За съжаление плановете ми щяха да се провалят,защото всеки момент принудително щях да отворя очи...

Не можех да си представя вечер по-вълшебна и магическа, заредена с усмивки и не на последно място - много любов. Да, точно така - любов. Цялата вечер на тържеството по случай Хелоуин в Хогуортс бе изпълнена със смях и невероятни моменти. Имах чувството, че никой в този миг не можеше да отнеме усмивката от лицето ми. Цяла вечер танцувахме, смяхме се и си говорихме. Тук-там... добре де, няма да лъжа - през по-голямата част от времето устните ни бяха долепени едни до други, наслаждавайки се на момента. Колегите и възпитаниците ми обстойно ме разпитаха за тайнствения непознат, но единственото, което им казвах бе, че времето ще покаже всичко. Не обичах да изпадам в подробности, да разказвам всичко до последния детайл. Личният живот на един човек не за друго се нарича личен. Знаех, че рано или късно всички ще разберат кой е, но на този етап предпочитах да пазим онова, което имахме между нас в дискретност.
Имах чувството, че нищо не можеше да развали тази вечер. Моята вечер. Но очевидно грешах... и то толкова много, че чак не знаех как мога да бъда толкова наивно създание.
С Тед се прибрахме късно вечерта, отново в апартамента ми, където се отдадохме напълно един на друг. За мен не съществуваше нищо друго, освен той. Сякаш целият свят бе престанал да се върти и ние бяхме в центъра на всичко - двама едва познаващи се хора с нещо много общо по между си - и двамата копнеехме да бъдем обичани от някого. И май точно сега открихме човека, който да изпълни блянът ни. Много алкохол бе изпит, много целувки бяха откраднати в тази вечер. Но май и двамата с него нямахме нищо против това. Уморени, най-накрая затворихме очи и се пренесохме в сънищата си. Няколко минути стох будна и гледах огромната луна, която се виждаше през прозореца и си мислех как цял живот всъщност съм си мечтала за онова, което имам днес, тук, до мен. Без да се усетя, клепачите ми натежаха и бавно затворих очи.

Утрото се очертаваше да бъде добро. Първо - слънцето навън блестеше по-ярко от всякога. Обичах слънцето. Второ - беше почивен ден, което значеше, че с Тед цял ден щяхме да се излежаваме и буквално да не правим нищо. Трето - самата мисъл, че той е тук ми даваше желание да отворя очите си, макар че точно днес това действие го правех с мъка. Явно доста бях пила предната вечер, защото главата ме болеше страшно много и усещах огромните торбички, които имах под очите си и без да ги виждам в огледало. Дори и най-малкият звук ме дразнеше в този миг и очевидно положението бе сериозно. В едно малко шкафче държах няколко мъгълски хапчета, които с времето бях установила, че ми помагат. Самото ставане от леглото бе трудоемко и все пак успях. С влачене на краката си стигнах до хола и с чаша студена вода изпих две големи снежнобели хапчета с някакви инициали отгоре им. Върнах се в стаята си бавно, но все пак малко-по ободрена от водата. Точно бях на път да се върна обратно при Тед, когато това желание изведнъж се изпари и в мен нахлу гневът. Гняв, който досега надали бях изпитвала. Върху празното място, където допреди малко лежах се намираше лявата ръка на Тед, която бе обагрена в черно. Беше ми изключително лесно да позная какво изобразява знакът на ръката му - знакът на Смъртожадните. Сега вече нещата в съзнанието ми се навързаха. Пророчески вести. Тед Радли. Издирван смъртожаден. Не можеше да е истина, просто отказвах да го приема. Човекът, в чийто прегръдки се разтапях до снощи, се оказва издирвам убиец. И аз се оставих да бъда толкова наивна и заблудена. Не стига това, ами и го заведох в Хогуортс, където изложи на опасност живота на десетки души. Няма да мога да си го простя.
- Ставай!!! - изкрещях и той рязко отвори очите си - Махай се от дома ми! Махай се, веднага!!!
Крещях с пълно гърло, без никакви обяснения и сочех вратата. Очите ми бяха пълни със сълзи. Сърцето ми плачеше.

Както казвах,колкото и да бе приятна почивката ми и независимо,че не помнех от кога не се бях чувствал толкова добре,нищо нямаше да продължи дълго.Събудих се още щом Джойс започна да вика колкото и глас държи.Продължих да я гледам с полуотворени клепачи,докато успея да разебера какво ми казваше,при това крещейки,заставайки подпрян на лакът недоумяващо докато всичко ми се изясни.
Пропъдих нахалните бонтуващи се кичури на косата си и седнах в леглото.Преди плачът й да се е усилил,тя успя още няколко пъти да повтори същото,което не беше някаква си молба,а нещо,което трябваше да изпълня незабавно.В противен случай ме грозеше опасността на [b]Левикорпус или нещо много по-страшно.По погледа й разбирах,че е способна на всичко,защото нещата бяха упряли до кокала;беше станало това,което се стремях да отложа максимално дълго.Личеше си,че в този момент вероятно се мрази.Да,мрази себе си,за това че тъй лекомислено се е впуснала в афера с човек като мен,без да ме е опознала достатъчно добре.Не помръдвах,не ми пукаше ако прибегнеше до крайности,игнорирах мислите си в тази посока и се запитах друго: струваше ли си,щеше ли да си струва ако час по-късно щях да бъда заточен в Азкабан?Осъзнавах,че в компанията на тази жена не се държах както обикновенно,сблъсках се със своя друга страна,за която не бях подозирал преди и с която започвах,макар и с малки стъпки,да свиквам.Какво щеше да стане с окриления Едуарт,ако сега изпълнех командата й?
-Джойс...
Гледах я втренчено,но изглежда тя не искаше да слуша оправданията ми и когато изрекох името й,запуши ушите си и издаде звук,с който искаше да ми покаже колко погнусена от случилото се с мен,от това което се бе впуснала през последните дни,отвращаваха я лицето ми,гласът ми.Можех да го усетя...
-Ще трябва да ме чуеш.-подех също разпалено,докато се навличах в дрехите си.-ЧУЙ МЕ!-знаех,че това,което щях да й кажа,няма да има нищо общо с този Тед,който тя познаваше.-Смъртожаден,ДА.Не разбирам само защо трябва да намесваме нещата,които ги върша като такъв,в това,което изживявам с теб в момента? Ако сега те целуна,когато те целувах снощи и вчера и онази вечер...Да не би факта,че съм издирван от закона,ще изтрие вече случилото се?

Нямаше степен, която да обясни какво изпитвах в момента. Ужас. Страх. Разочарование. Гняв. Никога не съм си мислела, че всичко това мога да го затая в себе си и да го излея в реалността на веднъж. Но очевидно просто съм чакала правилния момент... и човек. Не исках да имам нищо общо с Тед повече. Той ме бе излъгал. Значи нямаше никакви змейове и никакви такива неща? Всичко е било чиста лъжа. Трябваше да се досетя. Как можах да се поддам толкова бързо, толкова лесно да падна в капана на един смъртожаден. Знаех, че времената са опасни, трябва да се внимава по всякакъв начин, а аз? Аз просто чаках някой да ме заговори и да се впусна в любовни афери. Никога през живота си не се бях чувствала толкова разочарована от себе си.
Тед започна да говори нещо. Нещо за закони и целувки. Хващах само някои откъслечни фрази - по-голямата част от думите му се въртяха около главата ми без реално да влизат в нея. Не го желаех повече близо до мен, нито в къщата ми, нито някъде, където да мога да го виждам. Затворих очите си, изолирайки онова, което говореше и с мъка преглътнах сълзите си. Спомних си за снощи и онази вечер, когато си мислех, че животът ми най-накрая е придобил смисъл, когато се разтапях в прегръдките му и си говорехме за живота, когато гледахме и обсъждахме нощен Лондон. Всичко това толкова ми липсваше в момента. Няма да лъжа, че изпитвах нещо към Тед и фактът, че сега обстоятелствата бяха различни, нямаше да промени това в скоро време.
Усетих, че той е спрял да говори. Въздъхнах два пъти дълбоко и отворих мокрите си клепачи. Той стоеше пред мен вече изцяло облечен, но знакът на Смъртожадните на ръката му все още се виждаше. Реших, че само ще влоша още повече нещата, ако пак започна да викам или да му направя магия. В момента той се намираше в неизгодна позиция - всеки миг можех да го издам и да го тикнат в Азкабан. Дименторите щяха да свършат другото. Но даваше ли ми сърцето да го сторя?
- Тед... - с треперещ глас пророних, като загладих косата си назад - Няма да те лъжа, че изпитвам нещо към теб, но дори сега да дойдеш и да ме целунеш няма да спаси положението. Трябваше да започнеш с тази "малка" подробност какъв си. Щях да те приема, повярвай ми. Щеше да е трудно да работя в Хогуортс и да имам връзка с теб, но щях да го направя, дори да ми костваше работата. Надявам се сега да разбираш колко много ме боли и че наистина си значел адски много за мен. Трябва ми време. Време да се осъзная и да разбера какво да правя оттук нататък и дали ти ще влизаш в плановете ми.
Бях се поуспокоила малко. Цял океан от сълзи се стичаше по лицето ми. Доблжих се до него, с желание да го запомня с най-хубавото, и го целунах дълго. След това се отдалечих и поклатих глава.

Получих,макар и бегла представа,за това какво й бях причинил.Истината?! Колкото и да си повтарях,че знам какво й е и че напълно я разбирам,грешах.Можех само да гадая,но изненадващото не бе,че за пръв път причинявам болка някому,а това,че за пръв път много исках да знам колко точно съм наранил човека насреща си.Дори бях готов да застана на неговото място,ако имаше такава възможност.
"Ако изобщо ме вълнуваше и съжалявах за страданието й,то в никакъв случай не бих си и помислял да я нараня."С подобна мисъл,вътрешното ми Аз се опита да ме успокои,това обаче не се получи.Секундите се нижеха и прерастваха в минута и колкото повече продължавах да стоя и да гледам изкривеното й от болка лице,толкова повече се уверявах,че интересът ми към Джойс не е просто увлечение.Не се чувствах никак приятно и не можех да се примиря с факта,че ме отблъсква,току така с безразличие.Прииска ми се на свой ред също да заплача,надявайки се че така ще ми улекне,Джойс обаче не успяваше да спре сълзите си и си личеше,че с риданията й терзанията не са си отишли.
Пламък надежда се настани някъде в гърдите ми,когато спомена,че у нея съм родил чувства,които едва ли ще се заличат тъй лесно,както се бяха появили.Опитвах се да прикрия собственото си огорчение,заблуждавайки се сляпо.Бях объркал нещата,но в онази нощ,как можех да знам,че ако разкрия тъмното си минало,а и настояще,нямаше да изгубя Джойс още тогава?! Стотици пъти бях чувал колко жалък съм от устата на хората,чак сега,обаче,осъзнавах болезненото значение на тези думи;наистина бях такъв и най-накрая изпитвах това,на което дълги години подлагах стотици.Вероятно ако в този момент,най-заклетият ми враг-Министреството,дойдеше тук и ми кажеше,че не ми остава много до полагане на дименторовата целувка,нямаше да се развълнувам толкова,колкото от дискретната молба на Джойс да си тръгна и никога повече да не се връщам.
Да...Джойс вече не крещеше и след като ме дари с целувка,явно искаше да се увери как ще й подейства,знаейки че е последна,осъзнах,че повече не бива да отлагам неизбежното.Дръпнах ръкава на блузата си,сякаш скривайки знака отново всичко ще се върне на мястото си и ще сме заедно,както по-рано.Тихо се наметнах с мантията и нахлупих шапката си ниско,но на излизане не се стърпях и се врътнах да я зърна още веднъж.Отказвах да приема,че затръщвайки вратата зад гърба си,повече няма реални шансове да я видя,където й да е било: със сигурност посещенията й в "Свинската глава" секваха от този момент нататък и макар,че знаех къде протича по-голямата част от живота й-в Хогуортс,там не съществуваха никакви шансове да отида.
-Благодаря.Благодаря ти,че макар да можеше да сигнализираш за мен,ти не го направи.Благодаря ти,Джойс.
Насилих се и накрая незнайно как,успях да й се усмихна,топло и любвеобилно,без свян,знаейки,че вече нямам правото да я поглеждам по този начин.Исках да й кажа,че нямах никакво намерение да се възползвам от увлечението й по мен и от факта,че с нея мога да се добера до това,което винаги съм искал.Уви,накрая просто напуснах апартамента й,не намерил силите й подходящите думи,за да го сторя

Кървави сълзи се стичаха от сърцето ми. Не можех да откия правилните думи, с които да опиша болката и онова, което чувствах в този миг... ако изобщо чувствах нещо. Реалността ми бе размита и сякаш ме връхлитаха само спомените - тези спомени, които в момента така отчаяно се опитвах да пропъдя, да не им давам достъп до съзнанието ми. Но Тед бе оставил толкова трайна следа там, че бе трудно дори да си помисля да не си спомням за предните няколко дни.
Разчитах на онази малка фраза, че времето лекува. Знаех, че ще ме излекува, но не знаех колко, по дяволите, е това време. Колко ще ми отнеме да бъда отново същата личност, обсебена от работата си, която не виждаше живот отвън стените на замъка. Не знаех какво да правя. Отчаяно имах нужда от Тед така, както и той от мен, предположих. Затова ми трябваше време да осмисля какво да правя с живота си и как да реагирам. През главата ми започнаха да прелитат мисли от сорта на "Може пък да не е толкова лошо да живееш със Смъртожаден" или "А какво ще стане, ако премина към другия фронт?" Все абсурдни мисли. Бях съкрушена до последната клетка в слабото си тяло. Нямах желание да правя нищо, освен да стоя тук и да... не правя нищо. Осъзнах, че точно сега може би бе времето да се превърна в алкохолик, който не знае как да дави мъката си, освен в пълната чаша със спасителна течност.
Тед се облече напълно и аз установих, че ми остават секунди, докато не си тръгне. Може би завинаги. Благодари ми, че не съм се обадила в Министерството да го предам. Истината бе, че на исках да му причинявам това, защото в мен, макар и малко, пламъчето на надеждата, че някой ден отново ще се видим, гореше. И не исках този път да бъда в Азкабан, преди дименторите да отнемат душата му. Точно преди да излезе, той ми се усмихна - онази красива и лъчезарна усмивка, която навдигна в мен горещи и студени вълни, които непрестанно ме обливаха. Погледът ми се замъгли от поредната доза сълзи, изляли се малко по късно по зачервените ми бузи. Това беше. Край. Без повече усмивки, без повече красота, без всякакво желание за живот. С това оставах аз. Привидно бях същата, както преди - само с работата и децата в съзнанието. Но истината бе, че в момента цялото ми съзнание бе пълно само със спомени.
Тед се обърна и бавно излезе от апартамента ми. Дишането ми се ускори, в сърцето ми сякаш забиха хиляди стрели. Коленете ми просто сами се свиха и паднах на земята, заровила лице в шепите си, изливайки всичката болка, която изпитвах в този миг. Всичко бих дала да забравя този момент. Всичко...

Хванах Тед за ръка, шумно излизайки от магазина. Вдишах дълбоко, сякаш поемайки въздуха на новото начало. Начало без лъжи, без тайни. Начало, изпълнено с любов, с много любов. Усетих как все едно, че някакво бреме е свалено от плещите ми. Досега съзнанието ми бе заето с това да мисли само за Тед, да си съставя планове как ще изживее остатъка от мизерния си живот и да таи недежди, които дълбоко в себе си знаеше, че са напразни.
Но ето, че все пак, чудеса съществуват, помислих си. Не можех да искам нищо повече от това, което имах в момента - работа и прекрасен мъж до себе си. Двамата с него застанахме един срещу друг на по-широко място на улицата. Огледах се предпазливо наоколо и когато установих, че няма жива душа, подадох ръката си на Тед. Той я пое и в същия миг се озовахме в онзи световъртеж, който сякаш всмукваше телата ни в тънка тръба. Секунда по-късно, краката ни усетиха сигурна земя. Бяхме обвити в гъста мъгла и мъждукащите лампи едва се виждаха в далечината. Въздухът бе студен и влажен. Трябваха ми само няколко секунди, за да се ориентирам след магипортирането, когато хванах Тед за ръкава и го задърпах нагоре по стълбите към апартамента ми.
Жилището ми, както винаги, бе топло и излъчваше уют. Бях го напуснала още на същото утро, след онази случка и когато прекрачих прага му сега, спомените ме връхлетяха. За миг застанах на едно място неподвижна, но преди Тед да се усети какво става, пристъпих в хола и метнах мантията си небрежно на дивана. Приятелят ми ме последва и се настани на мекото кресло. Вече спокойна и твърдо решена да мисля само за настоящето, се завъртях към него и с усмивка попитах:
- Е, какво ще пиеш? Кафе, чай? Навън е студено, трябва да е нещо топло.
Без да изчакам отговора му се приближих до кухненския плот, като се заех да измагьосам от любимите ми боровинкови сладки. Докато контролирах пръчката си във въздуха, се замислих за мен самата. Сега трябваше да бъда внимателна, да се крия постоянно и да внимавам да не се издам. Възката със смъртожаден бе изключително сериозно нещо и само един грешен ход от страна и на двама ни, можеше да коства нечий живот. Осъзнавах това много ясно и бях готова да поема каквито и да е рискове в името на това да съм с него. Повече никакво говорене за личния ми живот, никакво споделяне за тайнствения мъж и никакви водения в Хогуортс на партита, казах си, като благодарих от все сърце, че никой не го е разпознал онази вечер.
Пръчката ми спря да се движи, а аз останах напълно доволна от резутата - чиния, пълна с вкусни сладки. С усмивка ги поставих на масичката пред Тед, а след това отидох до ъгъла, срещу вратата, където Бланш тихо спеше и не бе усетила, когато се бяхме върнали. Измагьосах й малко храна, а след това внимателно я погалих по главичката. Когато се събуди, тя радостно скочи и се уви около краката ми, а после, осъзнавайки колко е гладна, се зае с храната си.
Засмях се звънливо и се присъединих към Тед на дивана. Седнах близо до него и го поглед в очите.
- Не знаеш колко ми липваше! - пророних само и продължих да се взирам в прекрасното му лице.

» Кабинетът на Джойс Уилсън
» Честит рожден ден,Джойс!