Масата на Грифиндор

Себастиян и Кейт се връщаха от Хогсмийт. Общо взето разходката беше хубава идея, посещението също, но докато вървяха към всички други ученици те само мълчаха. Никой не посмя да каже нищо и след като стигнаха другите те се разделха и всеки отиде при някой. И след това всеки се разговори с някой, нищо че досега мълчаха. Мълчанието е злато. Кой го е казал? Мълчанието не винаги блестеше като злато, то създаваше онази тягостна атмосфера, напражението между двама или повече човека и това убиваше всичко. Всяка частица кислород, което изпълва тази атмосфера.Но не се самоубиваше. Не искаше. Нищо, че другите копнееха да няма напрежение, всеки го мразеше.
И ето това се беше случило между Бастиян и Кейт. напрежение. Без кислород, който да вдишат и да се освободят от силно стегнатите стоманени вериги, които ги държаха неподвижни и само на краката мозволяваха да се движдат, за да вървят. Бяха хванали и очите им - погледите им се бяха насочили към едно единствено място и се забиваха в земята, сякаш за да не излязат от там и да не погледнат другия, да не се кръстосат.И може би беше съвсем нормално. Себастиян разбираше всичко , което ставаше и не можеше да го възпре, то беше срещу него и той го създаваше, обаче. Той беше лошия в този случай, а трудно можеше да се поправи, ако въобще имаше начин за попоравяне , относно всякакви чувства, правилни движения и жестове, които да използва. Това наистина не можеше да постигне дори и да иска, желанието беше всичко, но тук не присъстваше и нямаше да се справи. Можеше да се справи с почти всичко, а това не биваше да бдъе различно.
Кейт беше седнала на масата на грифиндорци и гледаше нанякъде. Беше с изправен гръб и се подпираше на масата, която беше застлана с червена покривка. Отново всичко беше в червено.
Себастиян беше сложил ръцете си в джобовете на панталоните, някъде под мантията, която се развяваше около него. Вратовръзката му беше тоста отхлабенаи висеше на криво, но той така и не забеляза. Покрай него премина голям дух, който след това бутна главата си настани и мина през седмокурсника. Той почувства студения полъх и след това смеха на духа. Предположи, че го е виждал вече.
Седна до Кейт и също изправи гръб , макар че беше съвсем спокоен.
-Промени ме - каза той , но усети как думите го задавят. И той продължи - Опитай се... - каза той накрая и отново беше отклонил погледа си. Би било грубо да не я погледне, наистина грубо.

След като се прибираха от Хогсмийд,Кейт и Бастиян повървяха заедно.Това не беше много добро предложение,защото не искаше да го погледне,но не искаше да е груба.Двамата вървяха с ръце в джобовете и с погледи напред,в мълчание.Това мълчание се стори на момичето много дълго и тягостно,особенно когато и двамата нямаха какво да си кажат.Бяха си тръгнали мълчаливо от "Мадам Пудифут" и сега пак мълчаха.Много му се сърдеше в момента,но нарочно не го показваше-да не си помисли,че е много наранена и той да се почувства виновен.В никакъв случай не искаше той да я съжалява,бяха постъпили правилно,като си казха всичко направо и това е.
Когато влязоха в Голямата зала и двамата се отправиха към масата на Грифиндор,но в различни краища.Кейт отиде и седна сама,а Бастиян седна при друго момче,но и той мълчеше.
-Здравей,Кейт!Нещо лошо ли се е случило?-мина до нея Почтибезглавия Ник и я гледаше съчувствено.
-Хей,Ник.Не,нищо ми няма..съвсем добре съм си.-каза унило,но духът продължи да я гледа.Кейт смяташе темата за изчерпана,затова придърпа към себе си каната с кафе и си сипа една чаша,а духът си замина.
Имаше чувството,че времето в сладкарницата бе отлетяло,като един миг..там бе прекарала повечето време от посещението си и често казано,този път не можа да види много от селцето.Но и не съжаляваше.Срещна Бастиян,той я отърва от Джейк,който най-вероятно щеше да я набута в някакви романтични истории..
-Промени ме.Опитай се...
Кейт изправи гръб и втренчи поглед в масата.Бастиян се беше преместил до нея и усещаше дъхът му и погледа му върху нея.Гледаше я...После думите му я завладяха.Сякаш времето бе спряло и тя не можеше да мисли.Не можеше да повярва на тези думи.Бастиян,този,който не можеше да чувства,я молеше да се опита да го промени..но той бе толкова студен.Въпреки това момичето усети някава топла,мека нотка в гласа му.Може би точно тя я накара да събере сили,за да може да отговори погледа му.Тъмните и кафяви очи срещнаха зелените и устните и се извиха в лека усмивка.
-Но,Бастиян..ти не чувстваш,не обичаш.Как бих могла да променя такава душа?Ти си такъв..но аз винаги ще се опивам.-гласът и беше лек и тих,като полъха на вятъра и тя прокара ръката си през косата му и без да и пука за погледите върху тях,за шушуканията,тя притегли леко главата му към своята и го целуна.Първо нежно,отвори уста и опита от езика му,след което леко го захапа за долната устна.Кейт усети ръцете му на кръста си и си мислеше,че няма по-хубаво нещо от Бастиян в момента до нея.

Той смяташе да отговори. Просто нямаше накъде другаде, той имаше отговор , който притежаваше смисъл. НБаистина бе почувствал, че можеше да се промении, стига тя просто да иска и той естествено, но беше трудно да се определи дали Кейт се беше съгласила или се бе отказала напълно,. или пък просто щеше да намери начин някой ден, от думите си в края на изречението ,,но аз винаги ще се опивам " . И какъв смисъл притежаваха тези думи. те тежаха и същевременно бяха леки. Бяха силни и в контраст с това - слаби. И всички тези определения се въртяха в главата и навлизаха право в думите, които сега се повтаряха. Те определяха този край на изречението и същевременно го оставяха безцелно и незнайно, неразбираемо за всичко това. И не трябваше да се вглъбява товалкова в тези думи. В края на краищата този край не беше краят. Краят винаги беше един. Просто всичко изчезна и виждаш тъмнината, от която не се показва онази малка мъглива светлина, която всички наричат ' светлината в тунела'. При края няма тунел, само пропаст. И края, както и ти, потъвате заедно в бездънната пропаст, спокойни и някак щастливи ,че животът е свършил. Че нещо е свършило. Краят не идваше, само когато умреш, това съвсем не беше край.
Бастиян усети захватката й в косата му, след това устните й и така и не успя да отговори. А мже би тя не е искала отговор. Искала е просто да каже своите въпроси, играещи роля на реторичното в цялата работа. Отново, сякаш все пак притежаваше весто чувство, Себастиян усети нечии погледи. Защо ли не спряха тези хора да гледат?! А и едва ли гледката беше приятна. За целуващите се - определено, но за наблюдателите, е, тогава беше относително.
-Може аз да съм направил така че да съм такъв. Аз да съм си създал личността, която в момента съм - смотелеви той и седна нормално, като си сипа кафе. Наистина искаше кафе, дори да беше изпил своето в сладкарничката. Не, че разговорът беше за кафе. съвсем не беше така, просто той не виждаше нищо лошо в това.
Когато тя беше заговорила той беше усетил онази мека нотка в гласа й. Мек тон, някак плавен, който се извисяваше , взимаше леко върха си и се спускаше, удраше рязко края и се изтегляше назад от удара. След това рязко спираше, но той през цялото време бе все така мек и топъл, какъвто се очакваше да бъде на всяко момиче, разбира се, като имаше изключения. Просто беше някакъв критерии.
Все едно имаше някакво значение за очите на седмокурсника. Те нямаха емоция, нямаха нищо в тях.

Кейт вече започваше да се чувства по-леко,нямаше го стягащото чувство в стомаха.Беше станала спокойна.Каза си,че това ще е последния път,когато да целуне Бастиян,освен ако той наистина не го поиска.Чудеше как да го промени-дали изобщо бе възможно и по какъв начин.Как да се опитва..
-Бастиян?-започна малко несигурно-колкото и да ми се иска да си различен,промяната трябва да дойде от теб.Ти сам трябва да го поискаш.Ти какво искаш.Това е важното.Аз не мога да те променя,а и не бих могла.-момичето се сети за онзи момент в сладкарницата,когато наистина я беше обидил с онази целувка,под претекст че той не чувства,но все пак след това той съжали искренно.Може би имаше надежда..за миг тя се вгледа в неестествено бялата му кожа,зелените очи и буйната коса.Бастиян не отговори веднага,очевидно си мислеше нещо,но не издаваше.Седеше с изправен гръб и пиеше от кафето си,като не поглеждаше на никъде.-Бастиян,искаш ли ме?Това е най-важното.Нека си дадем шанс..аз наистина искам да опитам.-каза гледайки го в очите и очакваше отговора му,като сърцето и почваше да тупти по-бързо и по-бързо..

П.С.Какво е това с цитата.. ;дд

И отново той остана без отговор. Всичко би било описано по доста странен начин, матфори, хиперболи, епитети, сравнения. И всичко това щеше да бъде парадокс - нещо невъзможно. Описанието би било толкова нереално и неистинско, всяка ддума би била изглеждала глупава, просто не трябваше да бъде споменавана. И парадокса щеше да се увеличава бързо и да взима надмощие , докато нищо около тях не останеше треално. Реалноста можеше и да остане, беше втория вариант, но трябваше да се запази, ала това би било трудно. Реалността гонеше думите , преследваше ги, буташе ги в някое дълбоко море и просто чакаше дали ще излязат, за да накарат човекда им повярва, колко безсмислени бяха те! И понякога думите се удавяха на дъното на това море и оставаха там. Никой не ги намираше, нито не ги казваше - не ги изваждаше от студената вода, замръзваща около тях. Никой не остана , за да ги извади и изсуши, за да може да се покажат. И щяха да противоречат на реалността, все пак. Противоречието и контраст - най-често срещаните понятия около Бастиян. Всичко беше в контраст - цветовете, чувствата и действията, вижданията и мисленията, всичко , що го има. Всичко, което съществува създаваше противоречие с друго нещо, което съществува. И го канеше да му съдейства. Но как?След това те се раздалечаваха и отново си противоречаха. Създаваха това сами.И не го мразеха.Те започваха да свикват с това, както и Бастиян, който първоначално намираше това за ужасяващо. Наистина, нима не можеше всичко да бъде толкова еднакво? Нима монотонноста, която седмокурсника презираше, но сега желаеше, беше изчелзнала, някъде затрита от някой, който не мислеше за друг , освен за себе си.? Монотонността беше тук и тярвбаше да бъде, но не се забелязваше,както преди. И това мислене напълно противоречеше на Бастиян. Изпълнено с противоречия. Ах, как просто не може да оеднакви живота?!
-Добре - ти искаш, аз се опитвам, мисля че са съвместими неща - подсмихна се той, като леко изви устните си, образувайки нещо, което трябваше да се нарече усмивка. Трябваше, а наричаше ли се? Беше едно от онезьи движения ,които биваха останали нехарактеризирали се, при Бастиян.
Той не можеше да повярва как тя наистина искаше да бъде с него. Той ...сякаш не можеше да бъде за нея. Тя бе толкова различна от него - нежна и някак топла и мека, а той онази безчувствена движеща се статуя. А може би чувстваше и просто той си бе създал тази лисчност?! Нима беше невъзможна тази теория, това твърдение?Просто я искаше ...за себе си, предположи.

Кейт остана вслушана в думите му.Не можеше да повярва,че той каза тези тези неща,а изглеждаше толкова бездушен,имаше вид сякаш не му пука особенно,че е свикнал да бъде твърд и безчувствен,като заледена стомана.Вече се бе стъмнило и оставаше малко време до вечерния час и Кейт загледа как повечето ученици вече бяха приключили с вечерята си и се прибираха по общите стаи..Момичето не бе успяло да хапне нищо,освен кифличката по-рано,рогче и беше пила кафе.Но никак не беше гладна,затова и с пренебрежение погледна еклерите,разположени в купата отдясно до ръката й.
-Бастиян,аз...наистина много се радвам,че се опитваш.-това бе истина,но в гласа й сега имаше хлад,както и в гласа на момчето.Може би не беше доволна от реакцията му-лицето му коренно се измени,сякаш се бореше със себе си,за да вземе решение..но поне се опитваше.Затова и Кейт реши да му даде шанс.След случилото се помежду им и също факта че много си падаше по него,но и самият той-характерът му,държаниято му я разцепваше наполовина.-Става късно.Вече трябва да се прибираме в кулата.-каза някак отнесено тя,по-скоро на себе си,отколкото на момчето.Изправи се и му се усмихна,след което стисна ръката му леко в своята и се отправи към спалното помещение,без да се обръща назад.Точно сега имаше нужда да остане насаме и да помисли..

Анжела бе прекара в дълго лутане по коридорите. Искаве й се да срешне някой от старите си приятелим но попадаше все на нови лица. "Е,навите запознанства не са лошо нещо" - помисли си момичето. След като обиколи любимите съ кътчета усети, че стомахът й свири тъжната песен на глада и в този момент краката й сякаш сами я поведоха към голямата зала.
Когато пристигна там, тш бе почти празна. Тук-таме се виждаха позакаснели ученици, а един професор с наслада хапваве нещо, което й заприлича на тиквен пай. Момичето с бодра крачка се запъти към масата на Грифиндор. За нейна голяма очуда тук вече имаше някой.
-Мога ли да седна тук.-попита Анджела.