Трите метли

Бяхме в кратка ваканция и тъй като не ми се прибираше, пък и не ми се стоеше в училище реших да отида до Хогсмийд. Времето беше хубаво, може би един от последните слънчеви дни за тази година. Вървях към селцето навела глава и си мислех за дома. Всъщност не ми липсваше. Напоследък нашите доста се карат и с всяка сова, която получавам пише за това за какви неща се карат и колко много се дразнят взаимно. Вместо да ми пишат колко много им липсвам и как с нетърпение чакат да ме видят те ми пишат, че може скоро да се разделят. Това определено не ми помага да бъда в добро настроение. Бях се замислила толкова, че не разбрах кога съм пристигнала в селото, може би ако не се бях блъснала в някакъв човек щях да си вървя и вървя и не се знаеше къде ще стигна. Улицата беше пуста. Мяркаха се трима, четирима ученици и няколко човека от селото. Насочих се към "Трите метли". Когато влязох не беше претъпкано, но пак почти всички маси бяха пълни. Седнах на една и си поръчах бирен шейк. След 2 минути вече се наслаждавах на вкуса на напитката. Чух вратата се отвори. Не се обърнах, бях убедена че няма да познавам човека който е влязъл. След малко се чу трясък и когато се обърнах някакво момиче лежеше на земята. Отидох до нея и и подадох ръка да се изправи:
- Добре ли си ? - Попитах я аз и се обърнах към останалите хора в "Трите метли" : - Какво гледате, не сте ли виждали човек да пада ? ..

- Казвам се Лилия Григори. Приятно ми е. - Усмихнах се на Алекс и и посочих мястото срещу мен да седне. Още усещах погледи върху нас. Обърнах се назад и видях някакви момчета да се подхихилкват и да ни гледат, свих очи и ги изгледах злобно. Момчетата наведоха глави и млъкнаха. Почувствах се по добре и се обърнах към Алексис:
- Е, Алекс, къде казваше че учиш ? - Засмях се и чух звъннкият смях на момичето..

Момичето беше от Слидерин. Досега всички които познавах от там изглеждаха и бяха приятни хора, надявах се и тя да е такава:
- Аз съм от Рейвънклоу.. и съм префект - Изтъкнах аз и гордо вдигнах глава. Не че имаше голямо значение дали съм или не съм, но нашите определено се гордееха, че съм. Бях преполовила шейка си, когато се чу трополене. Двете се обърнахме рязко и видяхме някакъв човек да лежи на пода. Двама мъже се притичаха на помощ и изкараха пияницата от заведението:
- Мисля, че трябва да забранят на такива алкохолици да стъпват тук. - Казах тихо аз и двете с Алексис започнахме да се смеем. В този момент..

Слидеринката беше много добра. Направи магия за защита и невидимият щит предпази нас и двамата мъже от нападателните атаки на пияницата, но пък и доста го изнерви. Той насочи магиите си към Алексис, но те не успяваха да я достигнат:
- И сега какво ? - Попитах Алексис, застанах до нея и казах заклинанието за невидимият щит. Преградата пред нас укрепна още повече..

И аз бях ядосана, но пък Алексис беше бясна. Очевидно не и хареса да я наричат дете, е да, не бяхме деца, но тя реагира малко остро. Вмомента седях и я гледах как се налива със бирен шейк и след като го изпи казах:
- Добре ли си ? - Погледнах я внимателно, а в очите и искряха пламъчета, после допълних: - Онзи тип отвън определено не беше добре. - А Алекс ме попита:
- Ще го пиеш ли ? - Посочи към биреният шейк, аз само го побутнах към нея ..

Поръчах си и аз един бирен шейк:
- Какво да ти разкажа ?, в Рейвънклоу съм, ама май вече го казвах, на 16 години, живея в Лондон. Имам прилеп, чистокръвен магьосник съм и общо взето е това. Ако искаш да знаеш нещо, питай, ама преди това ми разкажи за твоя живот. - Отпих една голяма глътка от шейка и погледнах към момичето срещу мен..

Алес беше приятно момиче. Също като мен беше чистрокръвна и живееше в Лондон. Хареса ми това, че е малко лудичка като мен:
- И сега какво ще правим ? - Попитах аз и се огледах около нас. Нямаше кой знае колко момичета, а момчетата гледаха към нас. Усмихнах се на една група и се обърнах към Алекс. Усещах някакви погледи зад мен и някакви шушукания, не се обърнах, предположих, че са онези, които се изхилиха когато Алекс падна..

Дезмънд Лесбърн отвори вратата на помещението, внасяйки със себе си студа на късната есен навън. Крака му прекрачи прага, а после и другия, а процедурата приключи с шумното хлопване на вратата. Ръцете му свалиха тъмната качулка, разкривайки лицето му, което бе успяло да НЕ се сдобие с някой и друг белег, докато траеше отсъствието му от скъпата, стара Англия. Колкото и да му бе неприятно, нямаше никакво право да контактува с милата си годеница, освен ако не искаше да бъде хванат и тикнат за пореден път в Азкабан, където не беше особено топло, особено през зимата с всички тези грозни същества, чиито имена винаги забравяше... аа, да, диментори. Е, май все пак паметта не му изневеряваше чак толкова.
Погледа му моментално се насочи към една по- крайна маса, където тъмнокоската се подвизаваше почти самичка, поне момичетата около нея още не се бяха настанили на масата и това даваше възможност на Лесбърн да се хвърли върху нея- не в буквалния смисъл, разбира се. В разрез с вълнението си, тръгна към Евелин бавно, но славно, сякаш си проправяше път през шума и глъчката в заведението, през леката димна завеса и мириса на бирен шейк, докато най- накрая не стигна заветното място. Протегна ръцете си по възможно най- безцеремонния начин се наведе, вдигна я от мястото й и я завъртя във въздуха, доближавайки устни до бузата й, съвсем леко, макар да му се искаше да направи много повече.
-Ев!

- Мога да ти предложа една голяма прегръдка и... нещо друго.- подкачи я Дезмънд и я ръчна с лакът, докато погледа му нахално се разходи по тялото й.- Разхубавяваш се с всяко мое отсъствие.
Засмя се, но в интерес на истината, говореше съвсем искрено. Колкото и досадничка и нежелана да беше Евелин, колкото и да я смяташе за дете, в нея виждаше нещо адски сексапилно, нещо достатъчно красиво, за да го направи и педофил, а тогава, повярвайте, щеше да прекрачи една малко забранена граничка на въздържанието, която трябваше да спазва. Така де, ако не за себе си, то поне можеше да осигури на Евелин поне още годинка без секс... просто не можеше да пренебрегне доста неща в отношенията им.
Наведе се напред, а ръката му обгърна кръста й. Доближи устни до врата й, докосна ги не особено леко и засмука кожата й, но без да й оставя следи от това си действие. Вдиша мириса на нежната й кожа, сякаш бе жизнено важен за него, сякаш щеше да му трябва за следващата им раздяла.
- Това чужд парфюм ли е? Я веднага си признай на кой е!- пошегува се Дезмънд Лесбърн и я остави да диша мъничко, докато махваше на една от сервитьорките.- Тук съм, за да те отвлека, Ев! Смятам да не те връщам в училищееее.- призна си съвсем откровено мъжът.

- Недей така, Ев, аз не те питам, скъпа.- отговори й някак шеговито Дезмънд, но в същото време звучеше прекалено сериозен, за да се шегува.
Имаше реалното намерение да я отвлече и да я заведе в апартамента си, ако на това му се викаше отвличане, беше сигурен, че родителите й няма да разберат скоро, а до тогава ще я е върнал и ще е напуснал страната преди пак някоя дълга ръка на закота да се опита да го грабне набързо и да го затвори между пръстите си. Каквото и да станеше обаче, знаеше, че е готов на почти всичко за Ев, не си спомняше много случаи, в които бе липсвал риск, когато се осмеляваше да излезе навън, за да я види и всеки път знаеше, че си струва. Малката дразнителка го караше да се забавлява, да се наслаждава на повечето моменти прекарани с нея.
Кожата му бе настръхнала там, от където мина ръката й, но бързо след това му мина, макар през главата му вече да бяха минали няколко сцени на близост, които биха се осладили не само на него, но и също толкова на нея или така поне си мислеше. Дезмънд опря брадичка на главата й и се усмихна, докато се чудеше дали все пак е правилно да я вземе при себе си.
- Не можеш да ми откажете, госпожице Лесбърн, обещавам, че лично пред вашите очи ще почна да се грижа за външния си вид повечко, дори можете да ми помогнете...- подразни я, използвайки прекалено официална форма за тяхното общуване.

- Никой няма да забележи, че те няма, мила моя.- продължи да я убеждава Дезмънд, сякаш искаше нещо много важно от нея, така и беше всъщност.
Чувстваше неописуема нужда да бъде до нея, дори и да не я докосва. Цялото напрежение, на което бе подложен през месеците на бягство избиваха в странна нужда от привързаност иии... други желание, които не си позволи да утоли с друга, не че до сега бе докосвал и самата Евелин, но за всичко си имаше време и това сякаш се бе забило в главата му като фраза, повтаряна хиляди пъти от госпожа Лесбърн.
-Хайде, Евелин, ще прекараме заедно празниците.- обеща й Дезмънд и се усмихна умолително, стискайки я лекичко в прегръдките си.
Вече си представяше как в това време на денят правят много по- приятни неща, от това да седят и да си клатят краката в дъртото заведение. Огненото уиски, което Дезмънд поръча се появи секунди след това, а той изпрати служителката със заплашителен поглед, който й подсказваше, че може да стане закуска на няколко хрътки, ако не се разкара възможно най- бързо. Мразеше натрапчивостта на кръчмарките, някак си го дразнеше, не се чувстваше особено комфортно, докато погледите им уплашено се рееха някъде около него.
Протегна ръка и взе една от чашите, доближавайки ръба й към устните на Ев, докато я целуваше по главата..
-Опитай си, Ев.

Дезмънд я гледаше изпитателно известно време. Още не му се вярваше, че Евелин се съгласи толкова лесно, даже за момент се замисли дали не е объркал годеницата, но в следващия на лицето му се разля онази почти детска усмивка, която подсказваше, че няма по- щастлив човек от него. Май бе забравил колко импулсивна е Ев, колко безрасъдна дори се оказваше на моменти, но винаги бе... просто неговата Евелин.
Спомняше си я съвсем малка, когато му се наложи да сложи годежния пръстен на ръката й й как той падаше, защото не можеше да се задържи на пръста й. Колко беше недоволна тогава, всъщност колкото и той, но с времето май и на двамата им мина. А бойната му задача, да я задържи, показвайки й колко забавно би било за нея с него, вече не му се виждаше толкова лесна колкото преди. Не можеше да играе с нея на кукли, така де, беше сигурен, че Ев вече не играе с кукли, ала все щеше да измисли нещо, колко трудно можеше да е да забавляваш тинейджърка?
- Тръгваме сега, мила моя!- оповести Дезмънд и се изправи бавно от мястото си, докато зрението му регистрираше всяко едно нейно движение, за да убеди мозъка му, че Евелин е напълно сериозна.
Бръкна в джоба на мантията си и похвърли няколко галеона на масата, заплащайки поръчката, която дори не бе изконсумирал. Монетите издрънчаха по дървения й плод, карайки няколко любопитни погледа да се отправят към тях.
- Няколко дни и няма да искаш да се върнеш вече.- подкачи я Дезмънд, карайки я да го хване под ръка, както дамите в миналото са правели, не че бе най- учтивия джентълмен, но можеше поне да се престори.