Една случка, хем съдбоносна, хем не...

Тя вървеше из Берлин, не беше сигурна, че това е точно мястото, за което я бяха упътили, но уличката изглеждаше, като магьосническа все пак ... Огледа се, магазинчета бяха претъмени и зад витрините им не се виждаше почти нищо, но все пак се чуваха крясъци на сови и дрънченето на омагьосани котли от някои от тях, така че, където и да беше попаднала бе поне в свои води. Едва ли щеше да изглежда много на място с дългата си рокля със стегнат корсаж по някоя оживена мъгълска улица. Огледа се още веднъж, все пак бе странно, че е чак толкова тихо, магьосниците не се славеха с безшумни занимания в средата на деня, на всичкото отгоре днес беше и тридесет и първи октомври, Деня на Вси Всетии, който дори магичните почитаха и хич не и се нравеше тази пустота на улицата. Вдигна поглед иззад един ъгъл се виждаше човек - дълга черна мантия, оглеждаше се както и тя леко притеснено. Вгледа се по подробно към него, погледа му бе някак бърз и търсещ нещо, висок и добре сложен, въпреки че дори под черната мантия си личеше, че май му липсват някой и друг килограм, които е загубил наскоро. Стана й адски любопитно кой е и какъв е, но бързо сведе поглед, когато сините му очи се впиха в нея. Бузите й поруменяха и тя извърна глава към една от сумрачните витрини и забави леко крачката си. Изведнъж се почувства като ученичка, която излиза пред класа, за да изпробва за първи път някоя магия. Пръстите и се стегнаха около края на пръчката й, която бе скрита в широкия й ръкав, инстинктивно. Не знаеше защо се панира така, това бе просто един непознат, който съвсем случайно я погледна. Беше сигурна, че в никакъв случай няма да я заговори, мъже като него, не обръщаха внимание на дребнички не много красиви миньончета. Приближаваше към непознатия с всяка малка крачка, която правеше, ето още една и ще го подмине, с крайчица на окото си погледна в негова посока и руменината пак се разля по страните й ...

Като всеки мъж, а Дезмънд Лесбърн не отстъпваше по нито едно отношение на тези същества, които бяха едва ли не на изчезване, заби погледа си в деколтето й. О, не, само не го винете, защото нямате никакво право. На такива гърди дори вие не бихте могли да устоите, пък и това явно си му беше вродено да зяпа жените на всякъде, но не и там където е прилично ::като изключим, че изобщо не е прилично да зяпаш една жена::.. Имаше нещо очарователно в лицето и... прелестите й, беше му почти трудно да реши къде да гледа. Все пак, красивите й, релефи бяха опряни плътно в тялото му, а то реагираше с интерес към тях, както всяко друго би реагирало, освен ако нямаше нещо объркано в него.
Миг по- късно, обаче, му дойде акъла в главата. Осъзна, че сега нито е времето, нито е мястото за подобни задявки. Трябваше да си подсигури прикритие преди някой да бе разкрил местоположението му още преди да се опита да се завърне в Англия. А и за тогава смяташе да използва отново непознатото момиче. Струваше му се идеалната жертва, която да се погрижи за сигурността му. Пък и не му приличаше на някое момиченце, дръзнало да се обади веднага на полицията, за да залови страшният, лош чичко. Такъв ли беше всъщност Лесбърн? Не, едва ли. Дезмънд всъщност държеше на това да се държи достатъчно добре с всички около себе си, стига те да не се намесваха прекалено много навътре в личното му пространство. Предпочиташе да стои далечните отношения и връзка с хората и съществата. Може би единствената, допусната до сега беше самата Евелин, но, да му се невиди, тя беше толкова мъничка, а и се пишеше негова годеница. Нямаше как да не й позволи да се докосне до истинският Дезмънд Лесбърн.
Пръстите му стиснаха лекичко шията й, но не достатъчно, че да я задуши, а сякаш просто да й подскаже, че изобщо не е удачно да се отпуска и да му се доверява напълно. В разрез с мислите и действията си се усмихна, момент, един дълъг момент, след който я пусна и я побутна с пръчката, за да върви пред него. Смяташе да й обясни на какво ще я подложи в следващата седмица, о, да, направо си умираше от нетърпение това да се случи. Когато заговори, гласът му звучеше все така плътен и обаятелен:
- Ще ми помогнеш да се укрия, красавице, за известно време, а отвориш ли си устата пред някого, обещавам ти, че ще бъдат последните ти думи.

- Не, не, моля те, не плачи.- започна жално да я умолява Дезмънд Лесбърн, загърбвайки всички груби обноски и липсата на каквито и да са обноски.
Ръката му пусна шията й и избърса внезапно появилите се сълзички на нежното й, мило лице. Пръстите му попиха малките капчици солена течност, изразяваща уплахата на момичето. Възглавничките на пръстите му не бяха толкова нежни, колкото нейната кожа и сигурно й се струваха прекалено груби и неприятно на допир, но уви, нямаше време да се грижи чак толкова за ръцете си. Случваше му се доста често да ги наранява по време на мисии или пък точно в такива моменти на бягства, макар да си признаваше, че щеше да е много по- добре, ако кожата му бе също толкова гладка, колкото и на нормалните хора, които живеят спокойно.
- Спокойно, не се притеснявай, само ще се погрижиш за ме известно време и след това ще си тръгна, няма да те нараня, ако не ме издадеш, даже и тогава не съм сигурен, че ще те нараня, само не плачи, моля те.- говореше й тихичко смъртожадния и съвсем спокойно, умоляващо, сякаш тя беше онова малко дете, което се нуждаеше от подкрепа в този момент.
Можеше само да се надява, че е успял да я успокои. Не знаеше какво всъщност се крие в сърчицето й, което пък от своя страна се криеше зад... Ухааа- гърдите й. Хвърли им бегъл поглед отново, но го върна върху лицето й, за да й подскаже, че въпреки всичко можеше да му вярва, което бе напълно противоречиво на самият него. Кимна в отговор на поканата й. Наведе се и взе магическата й пръчка като я прибра в джоба си и я побутна да върви напред.
Не му харесваха особено Берлинските улици. Не бяха кални и мокри като родните, нямаше го приятния мирис на всякакви гадории, когато минаваш покрай магазинчетата и определено беше изключително пусто, поне в момента. Дезмънд имаше нужда от суматоха около себе си, за да се чувства напълно сигурен и защитен. Съзнаваше, че един хаос би бил идеалното прикритие за престъпник като него, който дори не е сигурен какво точно бе извършил.

"О, брадата на Мерилин, какво приятно усещане!?!" - гласчето ликуваше из главата й и Кали изведнъж си представи как едно малко човече подскача върху мозъка й, използвайки го като трамплин и викаща "Юпиииииииииии". Кожата й бе настръхнала под пръстите на мъжа и сякаш се бе подпалил пожар на бузата й, бе сигурна, че ако в момента някой измери температурата й, то тя би била доста над нормалната.
Вървеше плахо пред мъжа, поглеждайки от време на време назад, това че той се бе отдръпнал на по голямо разстояние от тялото й й даде възможност да се съвземе и да не припадне от приятното усещане, което ръката му предизвика в нея. Трябваше да се вземе в ръце, вярно че нямаше кой знае какъв опит с мъжете, но не беше нужно да се разтапя при всяко докосване все пак. Тръсна лекичко глава и погледна отражението си в една от витрините на приглушените магазини. Изглеждаха странно, малко миньонче вървящо напред вперило поглед в краката си и доста висок и добре сложен мъж плътно зад нея, биха предизвикали внимание дори и ако улицата гъмжеше от народ, а на нея не й се нравеше идеята да предизвика внимание върху непознатия. Някак си бе повярвала на думите му от преди малко и знаеше, че той просто се нуждае от малко помощ и нямаше да й навреди, бе убедена в това, не знаеше защо, но ... бе СИГУРНА.
Спря се и се извърна към невероятно сините очи на непознатия.
- Всъщност аз съм Кали - усмихна се леко изчервявайки се - и мисля, че ако ми разрешиш да те хвана под ръка ще изглеждаме ... как да се изразя, малко по-нормално - сложи малката си ръчичка върху неговата ръка близо до сгъвката на лакътя му и притисна леко тялото си към него, за да изглеждат като двойка. Погледна отново към витрината, вече наистина изглеждаха по-нормално, дори напълно нормално, сякаш бяха двама влюбени разхождащи се по улицата. Това накара една бърза мисъл да мине през главата й и тя проговори без да го поглежда в очите.
- Всъщност исках да ти кажа, че това с погалването и ухажването не е необходимо - прехапа за момент устни, за да се съсредоточи как да продължи - виждаш ли, знам че мъже като теб биха ми обърнали внимание, само ако имат полза от това и исках да кажа, че не е необходимо да се преструваш, че ме харесваш или да ми правиш комплименти, ще ти помогна и без тези неща - тя млъкна така, както бе започнала изведнъж. Знаеше че може да се наслади на ласките му ако го беше оставила, но се познаваше добре и предпочиташе да не я лъжат, знаеше че някой ден някога сигурно щеше да намери някой мъж, който наистина да я хареса такава каквато е, но в никакъв случай той нямаше да е толкова атрактивен и толкова красив, тя бе обикновена, така че съдбата сто на сто щеше да й даде обикновен мъж.

Това го накара да подскочи и да се опита да издърпа ръката си в първия момент. Така де, не всяка от жертвите му се приближаваше толкова безпроблемно до него и то по собствено желание. Обикновено гледаха да стоят по- далеч, а Кали, милата Кали по свое собствено желание се притисна в него, за да не изглеждат подозрително, сякаш се притесняваше да не го спипат, а това би било наистина добре в неин интерес. Така щеше да се спаси напълно от заплашителното му влияние и присъствие, което можеше да докара доста невинни момиченца като нея да се разтреперят и разплачат неудържимо, ала Кали постъпваше изключително смело и Дезмънд не можеше да си обясни дали това не бе някаква защитна реакция срещу паника или страх. Самият той постъпваше изключително непредвидимо в ситуации, които меко казано го плашеха. Дам, Дезмънд Лесбърн страдаше сам от всичките си страхове, които бяха изключително много на брой и кой от кой по- налудничави или невъзможни. Представяте ли си, че един смъртожаден може да развива ненавист и гнус към хлебарки и паяци? Това ще да беше едно от най- странните неща на света, които само го караха да се срамува от себе си и да се опитва да превъзмогне тази част от себе си. Ала не успяваше и скоро сигурно нямаше да успее, затова можеше само да се надява да срещнат паяци и гадинки по пътя си.
Въпреки първоначалната си реакция, се въздържа и не я избута от себе си. Даже напротив, положи ръка върху нейната, подхвашайки я по- добре, за да бъде по- удобно и на двамата. Вдигна глава, гордо гледащ напред, сякаш се радваше на някоя нова придобивка. Не, че искаше да нарича Калина по този начин, тя бе просто онази мъничка дама, която уплаши и принуди да му съдейства в избягването от затвора. Може би наистина постъпваше нередно като изтърсва толкова много слова, с които да се опита да я успокои, Трябваше да намали комплиментите до толкова, че да не изглеждат свръхподмазвачески. Отново сведе поглед към Калина, докато слушаше думите й, които сякаш минаваха през едното му ухо и излизаха през другото. Погледа му попадна на цялата нея. Имаше изключително добра гледка към... кхъм, онези две прелести, притиснати една в друга и изглеждащи толкова изкушаващо, че чак му се прииска да ги поеме в ръцете си и да ги помачка хубавичко. Добре де, нямаше право да си мисли такива неща, защото си имаше Евелин, която бе пълноправна негова годеница, не беше редно да желае гърдите на други женски същества, когато ума му трябваше да е запълнен от нейната липса.
- Всъщност, не смятам, че ласките ми са били излишни или че държанието ми бе флиртаджийско, не обичам да предизвиквам сълзливи негативни емоции у жени. Приеми го като дълг на съвестта.

Кали леко се стресна, думите му прозвучаха хладно и сякаш той се бе обидили. Ама и тя бе една идиотка, а после се чудеше защо все си навлича неприятности. Ето че вървеше под ръка с напълно непознат, който можеше да се каже, че я е отвлякъл, а тя се притесняваше, че е наранила чувствата му, кажете сега мили наблюдатели, не е ли това най-идиотското нещо, което сте чували и виждали. Пръстите й лекичко стиснаха ръката му, сякаш искаше да се убеди, че той е там и е истински и че наистина е чула тази хладна нотка в гласа му ...
- Аз ... аз ... наистина съжалявам ... не съм искала да те обидя. - въздуха й изсвистя когато премина през стиснатите й зъби, който сякаш искаха да заключат думите, които малката се канеше да изрече, но събра смелост и се отпусна леко поемайки необходимото количество кислород, за да изрече всичко наведнъж, че да не й се налага пак да преодолява страха си и да се чуди дали пък да не звучи, като луда - Имах предвид, че ти ... ти си толкова по-красив от мен, че с просто око се вижда, че не би могъл да ме харесаш наистина, ако не беше в беда нямаше дори да забележиш, че минавам покрай теб - тя сведе погледа си, сякаш малките й крачета обути в боти, които се виждаха едва, едва от голямата пола на роклята й бяха най-любопитното нещо на света и нямаше как да откъсне поглед от тях. А, всъщност просто не искаше мъжа до нея да види, че очите й се бяха напълнили отново с бистри сълзи, но този път зад тях не прозираше страх, а дълбока тъга бе завладяла зелените очи. Вещицата преглътна, ухили се от ухо до ухо, любимата й физиономия, когато криеше истинската Кали от околните, вдигна глава и спря.
- Тук трябва да пресечем, отсреща е хотела - кимна по посока на една достолепна сграда, която имаше ярко червена фасада и прозорците и бяха украсени с някакви пълзящи цветя, които определено цъфтяха с помощта на магия и обгръщаха почти цялата сграда с най-различните си малки цветчета и й придаваха някак си уютен вид.
- Можеш да си измислиш име, все някак трябва да те представя - прошепна Кали и побутна непознатия мъж в правилната посока, за да пресекат.

-Ти отново не разбираш същността на моята ранима личност.- продължи Дезмънд, но някак доста по- чувствено, сякаш й разкриваше най- голямата тайна на собственото си съществуване.
От време на време получаваше тези философски прозрения, на които нямаше начин някой да пропусне да се посмее. Определено нему отиваше да се държи като някой древногръцки философ, чувстващ се недооценен от обществото и продължаващ да дрънка лъжливи истини за съществуването на човека, сякаш знаеше много много как точно се съществува... или по- скоро живее. Първото го владееше до съвършенство. Случваше му се да прекарва с дни в една и съща поза без да се храни и да спи, само защото някой с по- висок пост от неговия сред смъртожадните редици бе решил, че трябва да наблюдава някое неслучващо се явление. Богове, до ден днешен продължаваше да се връзва на тези глупости и май нямаше скоро да превъзмогне вярата си на подобни налудничави глупости.
-Всъщност, макар да спадам към доста похотливите същества в момента, не бих отдавал всичко на външния вид, пък и.. не бих могъл да кажа, че не притежавате едни особено изкушаващи извивки, които доста женски тела не притежават в подобни прекрасни размери.- засмя се Дезмънд, но всъщност говореше съвсем сериозно и се опита да накара думите си да звучат като комплимент, какъв всъщност трябваше да бъде, но го оформи така, че по- скоро си беше просташко изказване и сега беше момента, в който да получи един хубав, солен шамар.
Нямаше търпение да стигнат до сградата, затова може би ускори крачка, но съвсем скоро забеляза, че така кара дамата си да подтичва след него, което, беше сигурен, изобщо не е толкова приятно нито за гледане отстрани, нито за Кали. Намали крачка, изравнявайки се с нея. Силните му ръце се пъхнаха под свивките на коленете си и главата й, вдигайки я във въздуха, правейки точно най- малко очакващото се от него нещо. Подметна я лекичко нагоре, за да я намести на ръцете си и продължи да крачи, докато гледаше с вдигната глава напред и странна усмивка на лице.
- Ти как би ме кръстила? Ще оставя избора си на име в ръцете ти.

Кали заби крачета, като магаре на мост, като чу откровенията му относно размерите на женските си прелести идваше й да му забие един як шамар. Бяха странна гледка точно в средата на улицата, малката сякаш не искаше да помръдне, а мъжа я дърпаше напред и на нея й се налагаше да прави подскоци, за да не се строполи на земята. Цялата бе почервеняла, осъзнавайки смисъла на думите му. Усмивката й сякаш бе замръзнала на лицето, а клепачите й бързо закриваха зелените бездънни очи и после пак ги показваха, като някакви завеси, които не можеха да решат да скрият сцената или да я оставят открита за публиката или с прости думи, Кали мигаше на парцали.
- Хм, прелести ... да тях всички ги виждат и оценяват, всъщност виждат само това - гласа й бе странно тих и не знаеше дали мъжа въобще я чу, но какво пък бе свикнала с това отношение, тя бе само това - твърде големи за ръста й гърди. Защо пък бе очаквала за точно този мъж да бъде нещо различно. Тръсна глава и забърза крачка подтичвайки след него. Изведнъж установи, че е много по-добре мъжете да кажат това, вместо само да впиват поглед в нея и тя да се чуди какво им се върти в главата. Звучеше наистина леко просташко, но пък не я лъжеше, каза си чистосърдечно какво мисли, Кали оцени факта подобаващо, макар че й звучеше, като "Да, ти си грозно патенце, ама какво пък, вкуса на патицата е все един и същ...", ама и едни сравнения й раждаше главата, думи нямам. В този момент усети ръцете на мъжа и най-странното спря да усеща земята с краката си. Какво ... какво правеше той. За първи път в живота й някой мъж я носеше, свят и се зави. Гърдите й се притиснаха към неговите, а ръцете й инстинктивно се стрелнаха към врата му и се вкопчиха в него за упора. Лицето й незнайно как се бе озовало точно под брадичката му и леко наболата му брада я боцкаше по слепоочието, но това не я притесняваше особено. Наслаждаваше се аромата на мъжа, мирише ... и тя не знаеше на какво, просто на силен мъж май. Не че никога не бе била с мъж имаше такива преживявания в живота си, макар че опита й не бе особено голям, но някак си тук в тези обятия се чувстваше уютно, някак по-уютно от където и да е другаде. Дори за миг забрави, че даже не му знае името и всъщност той я държеше като заложница един вид.
- Значи да измисля име .... винаги съм харесвала името Лестър, може да ти викам Лес на галено, харесва ли ти!?! - точно влизаха в голямото фоайе на хотела, когато звънкия й смях заля залата и произведе изключително ехо, което пък накара всички посетители и хора от персонала, които бяха в това помещение да се обърнат и да се зазяпат към тях.
- Упс, май не влезнахме по най-незабележимия начин - пророни тихичко Кали, след като се огледа и смеха й пак заля помещението.
- Г-ще Малинов, г-це Малинов ... добре ли сте, какво се е случило? - един достолепен магьосник в зелена роба подтичваше към тях и по лицето му се четеше паника, явно вече си представяше, как съобщава на шефа си, че дъщеря му е претърпяла злополука.
- Спокойно Амиро, всичко е наред - Кали се опита да се освободи от прегръдката на "своя" Лес извъртайки се в ръцете му и опитвайки се да стъпи на твърдата земя. Когато почти успя се олюля и почти тупна по дупе на земята, но успя да се докопа до наметалото на своя непознат познат и се задържа права, макар че за по голямо равновесие престъпваше от крак на крак.
- Това е господин Лестър, той ще бъде в стаята до моята, номер 15 ако не се бъркам!?! - гласа й бе спокоен и леко заповеднически, все пак тук бяха свикнали, че трябва да угаждат на малката, ако искаха да запазят работата си, тя забърза напред дърпайки Лес за ръката да я следва. Изведнъж спря и се обърна рязко - О, и Амиро, всичко което г-н Лестър поръча го записвайте на моята сметка, той е мой личен гост и се надявам да му окажете гостоприемство, като за най-добрите гости на хотела - тя се усмихна и затича към стаята с Лестър следващ я по петите.

Лес. Лестър. Да, името бе оригинално близко до неговата фамилия. Богове, за миг имаше чувството, че ще налучка самото му име, но този миг излетя толкова бързо и безпроблемно, когато чу целия вариант на новоизмисленото си име. Дори се замисли... можеше да го използва в случаите, когато му се налагаше да излъже. Всъщност така дори нямаше да лъже, просто щеше да използва приблизителен вариант на своето име, а ако случайно някой разбереше истинското название, под което се подвизаваше, винаги можеше да се оправдае, че просто не са го чули правилно. Хм, това момиче щеше да му помогне толкова много, че може би щеше да подобри престъпленията си до толкова, че дори да не се насочват към него като заподозрян и до края на живота си нямаше дори да помирише Азкабан.
Не му се налагаше да подтичва след нея, беше достатъчно голям, за да върви с крачка двойно колкото нейната. Беше забил поглед в крачетата й, наблюдавайки ги как сноват забързано пред него по пода на коридора, създавайки съвсем тихичък звук на малки и тихи стъпчици. Можеше да го опише като... като, звукът от малките мекички лапички на зайче, едно бяло пухкаво зайче. Да, май не беше много удачно да я сравнява със зайче (като се има предвид, че обожаваше задушен заек; разбирате ме какво имам предвид). Трябваше да измисли нещо наистина различно и много по- подходящо от любимата си храна, е, може би се явяваше като някакъв тип комплимент, но може би малката Кали щеше да реши, че той е някой психар и ще я издебне, докато спи за да я опече... и преди да се отвее в прекалено ужасни мисли вдигна поглед, изкоментарайки новото си название:
-Топло, топло. Почти налучка. Прекрасно го измисли, Кали.- беше се престрашил, ако имаше нещо страшно в това, да използва името й. Не беше сигурен дали това бе истинското й име, но му харесваше, пасваше идеално на добронамереното излъчване, което притежаваше всяко едно от действията й.- Доста смело да се държиш с престъпник като със свой специален гост.- констатира Дезмънд.- Не се ли страхуваш, че мога да ти направя нещо?
Спря се пред нормално голяма, дървена врата, от онези, които виждаше често по магазините за мебели и си обещаваше да замени своята желязна, стара врата на апартамента си в предградията на Лондон, с някоя от тях. Дръжката изглеждаше сякаш позлатена и лъскава, високо на вратата бе закачена табелка с номера на стаята, точно номерът, който Кали бе съобщила-№15. Пусна ръката си от тази на Калина и посегна да отвори дървеното тяло, докато наблюдаваше с интерес лицето й, в очакване на отговор.

Спряха пред вратата на въпросната стая и за да си спечели повече време за отговор го изпревари и натисна дръжката, бутайки тежката врата настрана, за да позволи на Лес да види стаята. Беше достатъчно голяма с удобно двойно легло, което пък си имаше балдахинови завеси. Прозореца гледаше към вътрешната градина на хотела и ясно се виждаше малкото езерце, алеите и пейките по тях.
- Влизай, влизай Лес, не се притеснявай - Кали се усмихна, още умувайки как да отговори на зададения й въпрос, така че печелеше време. Тя влезна навътре в стаята и стъпките й се заглушиха от дебелия килим покрил пода, точно пред прозореца има и малка маса с два стола до нея, за да могат гостите обитаващи стаята да се насладят на романтична усамотена закуска ако искат. Руменина изби по бузите й когато незнайно как въображението й нарисува картина, как тя и Лес закусват на тази маса в оскъдно облекло ... Ама наистина си е загубило ума това момиче, дори той (непознатия) беше започнал да се чуди на акъла й. Бързо обърна глава, за да скрие изчервяването си и погледа й попадна на вратата, която водеше към банята.
- Тук е банята ти, а от другата страна на помещението има още една врата, тя води към моята стая, реших, че няма да искаш да ме пуснеш да спя в друга стая, но за да имаме някакво уединение би могъл да оставиш вратите отворени, така ще си сигурен, че няма да избягам или да кажа на някой нещо което не трябва. - тя прехапа устни и вдигна поглед към него, за да види дали в сините му очи има одобрение - и всъщност ... НЕ, не ме е страх от теб. Наречи ме луда, но вярвам, че си добър човек в лоша ситуация. - тя му смигна и после с леко колеблив глас попита - сега имаш ли нещо против, да ида да се преоблека в моята стая?

Огледа подробно цялото помещение. Имаше нещо уютно в него, не беше сигурен, което точно придава това усещане на четирите стени и пространството между тях. Наличието на камина, от онези стари, но също толкова актуални и сега, с издялкани по ъглите орнаменти, бе един от факторите. Вече си я представяше запалена и колко приятно топлината би погалила кожата му, изгонвайки всякакъв студ и тъга от нея, щеше да направи щастливо тялото му, което не бе изпитвало друго освен неприятни чувства към заобикалящата го среда. А леглото, о, леглото. Не си спомняше скоро да е спал на нормално легло и въобще да е спал. Нямаше търпение да се разплуе сред сатенените завивки и да се отпусне като цар в харема си, с едната разлика, че нямаше около стотина жени около себе си, а само едно малко момиче, потенциална жертва на непредвидените му нужди от малко топлина и удобства, които можеше да му предложи цивилизованата среда. Всъщност доста смело момиче.
- Не те е страх, казваш.- учудено възкликна Дезмънд, докато сядаше на един от двата стола, разположени до масата под прозореца. Кръстоса крака съвсем по мъжки и опря лактите си на страничните облегалки, отпускайки се напълно назад. На лицето му се изписа облекчение, каквото се изписва на лицата на възрастни хора, които са чакали цели двадесет минути, за да се доберат до мястото си в трамвая, но накрая все пак са успели. Гърбът му сякаш изпусна цялото онова напрежение, насъбрало се в него и изпита страхотното чувство на спокойствие, искаше му се направо да изстене от кеф, но запази тази си реакция за себе си, предпочиташе да остави все пак нещо скрито от Кали, не, че се бе разкрил за каквото и да е пред нея.- Да, може, разбира се, ще използвам времето, за да използвам банята, но да знаеш, че държа да си ми под око, затова не изчезвай, не отговарям за последствията.- насочи пръста си към нея Дезмънд заплашително.- Защото добрият съвсем ще се скрие и ще отпусне повече свобода на лошия.
Не бързаше да се изправи, искаше му се да не помръдва от позата си, макар да знаеше, че скоро ще му се наложи, за да използва времето си да се наслади и на другите удобства на временния му дом.

Не чака втора покана и се затича към стаята си, оставяйки вратите отворени след себе си, да не си помисли мъжа, че тя иска да шмекерува, нахлу в стаята си, която бе огледален образ на номер 15. От врата на банята се засили и се хвърли на леглото си, въпреки че това тук не бе опънато като по учебник и по него имаше нахвърляни рокли, които бе на извадила сутринта преди да реши какво да си облече. Малкото й тяло почти се загуби из завивките и дрехите. Чувстваше се уморена и затвори очи, миг след това отново почувства дъха на Лес, говорейки й в малката пресечка, ръцете му когато я вдигна и я понесе през улицата и очите, тези безкрайно сини очи, които се впиваха в нея отново и отново. Отвори рязко очи, когато чу, че водата в банята се пуска, Лес не бе затворил вратата към нейната стая, трябваше само да се поизправи и да надникне и щеше да го види. От самата мисъл сърцето й запрепуска, а бузите й придобиха оня здравословен червен цвят, който днес явно й бе по присъщ от всякога. Преобърна се по корем и зарови лице във възглавниците, не трябваше да мисли такива неща, не искаше да си представя как водата гали голото му тяло, но тези фантазии сами завладяха мозъка й и я объркаха още повече. Удари с юмрук по една от възглавниците, все едно тя бе виновна за положението й. Никога не бе вярвала в любовта или такива романтични неща, точно сега ли мозъка й бе намерил да си прави шеги с нея. Обърна се тежко по гръб и започна да развързва корсета си някак разсеяно седна на леглото и изхлузи роклята изритвайки я към средата на стаята. Останала само по малки дантелени гащички тя се прикри с ръце сякаш имаше от кой ... Огледа се и взе някаква туника и я навлече набързо. Огледа се в голямото огледало в ъгъла, не изглеждаше по най-добрия възможен начин, приглади косата си, туниката й седеше като къса рокличка събу си ботите и зашляпа боса из стаята. Тогава установи, че водата е спряла, а тя не бе разбрала кога, стоеше с гръб към банята, а сърцето й препускаше. Чудеше се, какво се очаква от нея, дали да идеше при Лес или пък да чака докато й я викне?

Прекрачи прага на банята. На лицето му бе изписана почти щастлива усмивка. Топлата вода, галеща гърба и гърдите му се отрази изключително добре и на психиката му. Липсваха сякаш онези малки бръчици по челото му, предизвикани от нещастията, които търпеше, бяха заменени с много по- красиви малки бръчици на удовлетворение. Личеше му колко добре бе почнал да се чувства и, че сигурно бе готов да се откаже от лошата си постъпка и да освободи Кали от положението й на заложница, макар да изглеждаше доста благоразположена за подобен пост в малката игра на Дезмънд Лесбърн.
Загърна се с мекия пешкир през кръста и закрачи към стаята на Калина. Косата му стърчеше във всички страни и го караше да изглежда някак странно небрежно, за разлика от облика му по принцип. Държеше поне косата му да бъде приведена в някакъв вид, какъвто и да е той. За което май бе виновна Вантермина, майка му, която държеше малкото й момче да е винаги спретнато и чистичко, за да направи добро впечатление и да бъде винаги по- идеално от момченцето на съседката й. По леко измършавялото тяло на Дезмънд, което въпреки всичко изглеждаше достатъчно атрактивно, се стичаха малки капчици вода, оставящи следи по кожата му. Ръцете му, макар и някак отслабнали, изглеждаха толкова силни, че на някой можеше да му се прииска да се гушне в тях, бил той и напълно непознат.
Подпря се на рамката на вратата, деляща двете помещения и кръстоса ръце пред гърдите си. Погледа му шареше някак подозрително по Калина, но подозренията изчезнаха сякаш за секунди, когато осъзна колко привлекателност имаше в това момиче. Сякаш до сега не бе забелязал доста детайли от нея, някои черти на лицето й, формите на тялото й, огнената коса, която изглеждаше толкова мекичка, че му се прииска изведнъж да я докосне и да се убеди, че наистина е такава на допир, а не се е излъгал.
- Да не се опитваш да ме прелъстиш и да избягаш?- попита Дезмънд, спрял погледа си на бедрата й.

Момичето подскочи и се извърна леко в посока на гласа. О, Мерили, та той бе почти гол, капките се стичаха по гърдите му и се спускаха надолу, надолу, скривайки се в пухкавата хавлия обгърнала кръста му. Сърцето й отново препусна, като обезумяло. Очите й шареха сякаш не можеха да се наситят на гледката, а косата му бе толкова безкрайно рошава, че чак да ти се прииска да заровиш пръсти в нея и да не спреш да я галиш нито за миг. Мозъка й отново я предаде, рисувайки картини, как се мята на врата му и обхваща кръста му с крака на место белия пешкир, как устните й попиват всяка една капка останала по тялото му. Изведнъж сведе очи към пода, не, не, не, не можеше да мисли така за него, той бе твърде красив, твърде опасен, твърде перфектен, за да е определен за нея. Ако продължаваше с тези фантазии най-много да си изпатеше, много повече от предвиденото. А и определено той й се подиграваше, тя знаеше че не е от жените, които биха могли да съблазнят някой ... само преди минута се бе огледала в огледалото, определено не бе видяла нищо съблазнително в себе си. Явно просто мъжа искаше да я накара да се почувства по-добре, нямаше друго обяснение за думите му. Имаше съвсем ясна представа за себе си, бе виждала достатъчно мъгълски списания с красиви полуголи момичета по кориците, за да бе наясно, че няма дългите крака или пък идеалните мерки, тя си имаше дупе, за разлика от тях и доста големи за размерите й гърди, което вече се спомена няколко пъти. Знаеше, че притежава чар, който бе скрит в усмивката й, но определено не бе изкусителка, която да умее да съблазнява мъжете.
- Даже и да се пробвам, не бих могла да те съблазня - вдигна поглед към него и му намигна. Този мъж я побъркваше искаше й се хем да го гали и да го има като мъж, но имаше и един друг подтик искаше да се смее и закача с него, чувстваше го близък и същевременно се срамуваше от него. Наистина мозъка й щеше да я побърка, тя самата не можеше да реши желае ли го или иска да са приятели, трябва ли да се страхува от него или трябва да му вярва. Всички въпроси се забиваха в съзнанието й и я караха да се задъхва от напрежение ... Накрая реши ... май нищо не реши, остави тялото си само да вземе някакво решение, някога, когато се чувстваше готово.
Тръгна към Лес усмихвайки се:
- Казах ти, имам добра преценка за себе си - тя му се изплези - а и съм убедена, че там от където идваш има някоя неземна красавица, която би ми сритала дебелото дупе, ако тръгна да те съблазнявам - "не че знам как" допълни на ум малката и се постара да се усмихне уж весело. - След като се изкъпа съм сигурна, че умираш от глад - мина покрай него, шляпайки боса по плочките в банята и влезна в неговата стая - днес е деня на тиквата, нали ... - разхили се - мисля че менюто включва тиквена супа, тиква пълнена с три вида месо и тиквен пай, знам че не е оригинално, но традициите са си традиции - отиде до масата и запали свещта в средата й, наведе се и пророни тихо - До кухнята, моля от всички тиквени специалитети по две в номер 15. Сякаш още в същия момент в стаята се появиха две домашни духчета, които сервираха всичко, което Кали му бе съобщила, че има за ядене, но имаше допълнение от кана тиквено вино и сладки тиквени кексчета.
- Докато сте тук, погрижете се за дрехите на моя гост и по възможност поръчайте същия размер дрехи от най-добрия моделиера в Берлин, нека да са поне 4 комплекта в различни цветове - духчета не се забавиха и веднага прибраха дрехите на госта, за да бъдат изпрани и изгладени, след миг бяха изчезнали.
- Сега май ти се оказа заложник на мен - обърна се Кали към Лес - е, ако не искаш да ме гониш гол из хотела де - тя погледна към хвърлените две пръчки на леглото и прецени, че даже и да има късмет едва ли щеше да успее преди него да стигне до тях, ухили се и продължи - идвай де, всичко ще изстине!

Не споделяше мнението й в голяма степен, но нямаше намерения да й се обяснява в момента. Щеше да я остави да си мисли каквото иска, пък и в най- добрият вариант, Калина не трябваше да знае за симпатиите, които предизвикваше в него по много начини, макар да се познаваха от не повече от час и половина- два. Не си спомни колко се е забавил под душа, но знаеше, че не е било малко време. Само при спомена за топлата вода му се искаше да захвърли хавлията и да се шмугне отново под душа. Беше привърженик на водата и нямаше нищо против дъжда, стоенето във ваната докато се набръчкаш целия, или пък плуването в морето след като ти посинее долната устничка. Беше готов да прекрачи и трите правила, за да остане поне още пет минутки, пет златни минутки във водата. За миг наистина се обърна и понечи да тръгне пак към банята, но нещо друго бе привлякло вниманието му.
Полу облечената Кали се врътна покрай него, видимо без умишлени намерения. Погледа му не можа да не забележи прелестите й. Да, ох, определено трябваше да спре да я гледа в деколтето. Изобщо не беше прилично (не че това го притесняваше по някакъв начин) и трябваше да се хване малко в ръце поне заради Евелин. Е, какво пък толкова, винаги можеше да има напълно условен брак с нея и в същото време да мисли за друго. Не беше престъпление, нали? Да, така предполагаше. Преглътна някак затруднявайки се, докато я проследяваше с поглед. Гърба й, дупето, бедрата. Може би не беше някоя от онази супер клечици, творения на откачената мъгълска мода, но пък успешно предизвикваше фантазиите на Лесбърн. Преди обаче да е сгазил лука, побърза да отговори и да се разсее малко от тайните си, мръсни мисли, които дори с мен не сподели:
- Може и да има, може и да има, но не съм женен за нея.- подвеждащо и някак двусмислено каза Дезмънд, докато мина покрай излизащите домашни духчета. Седна на стола срещу Кали и сведе поглед към ястията. Погледа му се спря върху всяко едно от ястията. Очите му направо бяха светнали. Отдавна не бе хапвал подобни ястия и сега това му се струваше идеална възможност да се напапка като прасенце за коледа и да угоди на къркорещия си от няколко дни корем. Посегна към бутилката с вино. Голямата му ръка я хвана и наклони първо към чашата на Калина, а после и към своята, наливайки порядъчно прилично количество, стигащо за една две глътки. Бутилката намери своето място обратно там, от където бе взета. Дезмънд повдигна своята чаша доближавайки я към кристалната повърхност на другата, с поглед, забит в красивите й, зелени очи.- Наздраве за... хмм.. Ти измисли, малката. Аз съм заложник, нямам това право.
Засмя се тихичко като някоя стара кокона.

- Ами да пием ... да пием - Кали леко се замисли и гледайки го как се киска, почти и тя да прихне - значи да пием за двама скитника в живота, които днес се запознаха по случайност, защото единия имаше нужда от подслон и да си пожелаем, че ако някога втория изпадне в такава нужда, то първия да върне услугата - тя се ухили срещу блесналите сини очи, наклони леко чашата си към неговата, така че кристалните повърхности да се докоснат и да се чуе "Дзън, дзън". Ръката й леко трепереше когато поднасяше чашата към устните си и няколко капки от течността се плиснаха по устата и брадичката й, а тя напълно по детски изплези езиче и се облиза, като някое лакомо коте. Напълно бе изключила, че сините очи на мъжа срещу нея още я следяха изкъсо и това едва ли е най-възпитаното нещо, което можеше да покаже. Сгъна краката си под себе си на стола и седна на колене, като малко дете, което не достига до високата маса, наведе се напред, за да се добере до едната пълнена тиква с месо и деколтето й леко се отвори, но малката хич и не забеляза. Издърпа оранжевото изкушение към себе си и махна импровизирания капак на тиквата издърпвайки дръжката й, забоде вилицата вътре и извади едно доста сочно парче месо, налапа го и задъвка бързо. Не беше усетила, кога глада й е станал толкова голям, обичайно се хранеше веднъж на ден, когато вече й премаляваше от глад, но обичаше вкусната храна. Не си мислете, че беше от онези жени дето се цупиха на всяка храна, смятащи всяка калория. Може би и за това тялото й бе по-пищно, но пък отдавна се бе отказала да го поставя на диети, дори и на най-строгата диета то си оставаше същото, така че нямаше, кой знае каква разлика.
- Мммм мисля, че това беше пилешко, крехко е - усмихна се към Лес - пробвай - набоде едно парче месо с вилицата си и го подаде към устата на мъжа.
Не се държеше по възможно най-възпитания начин, това й бе ясно, но някак си в неговата компания имаше нужда да се държи така, по детински незряло, за да не мисли, че вдигне ли поглед от масата първото нещо, което вижда са голите му секси гърди. Така че имаше нужда емоциите й да избият на някъде и мозъка й бе решил, че детинското поведение е най-безопасно в случая.

Дам, трябваше да почне да пие хапчетата си за сърце. Определено в момента му трябваше едно такова, защото малкото му, свито сърчице щеше да пробие през гърдите му и да изскочи навън, тупкайки бясно. Това момиче щеше да му докара сърдечен удар и то съвсем скоро, ако продължаваше в същият невинно сексапилен дух, който не просто се харесваше на Дезмънд, а даже го завладяваше. Сега определено не беше на мнението й, че не е способна да съблазни мъж като Лесбърн, защото в момента определено правеше точно това, карайки го да се чуди от къде му е дошло.
Погледа му сякаш неволно, но в същото време доста целенасочено следеше всяко движение на тялото й, самият начин, по който се наведе напред, как бе поднесла чашата към устните си, а после дори се бе облизала по особено предизвикателен начин. Надигна се напред, а устните му поеха парчето месо без да знае устата му какъв вкус трябва да очаква всъщност, дори не го усети. Дъвчеше бавно, докато не отлепяше поглед от Калина, опитвайки се да не изглежда като някой тинейджър, проявяващ огромен интерес към тялото й. В очите му заблестяха онези дяволити пламъчета, замествайки първоначалните емоции на някакъв странен вид приятен шок.
Ако можеше да си пожелае нещо за Коледа, то щеше да си пожелае точно това. Сякаш мечтите му, всъщност мислите му, отправени обаче към друга жена, се сбъдваха в момента и то с много по... хъм... подходяща. Да, определено Калина в момента заемаше деветдесет процента от мозъка му, който по принцип не можеше да не мисли за някоя жена. Похотливостта му често взимаше връх през лятото, но това като че бе напълно нормално за този сезон, така че не го притесняваше особено.
Облегна се назад, което накара хлабаво завързаната кърпа на кръста му да се опита да се разхлаби още повече, но смъртожадния отреагира достатъчно бързо, за да я намести както трябва и да не остане чисто гол. Така де, изобщо нямаше да е прилично (ако него го интересуваше приличието). Остави чашата си с вино, от която не бе опитал още, на масата почти до тази на Кали. Продължаваше да не отделя поглед от нея и полу облеченото й тяло.
- Непременно бих върнал услугата, заложнице.- намигна й Дезмънд, след като преглътна.- Всъщност ще ми се наложи да те отвлека чак до Лондон, но има много време, докато предприема каквото и да е.
Говореше някак бавно, личеше му че е съсредоточен в съвсем друго нещо, но не и в това, което говори.

- Лондон? - Кали го погледна озадачено - защо пък не, без това съм тръгнала на пътешествие из големия свят, мога да си позволя да бъда отвлечена в Лондон - тя му върна намигването и му се изплези закачливо.
В този момент се чу "пук" и едно духче се появи в средата на стаята.
- Господарката наредила нови дрехи за гост доставени! - измърмори то и положи купчина сгънати дрехи на леглото на Лес, след това се чу отново "пук" и то бе изчезнало, както и бе дошло. Кали гледа, гледа в пространството, където мъничкото същество изчезна и изведнъж избухна в неудържим смях. Без малко да тупне от стола на земята, най-накрая успя да си поеме въздух и спре новата вълна настъпващ кикот. Лицето й се бе зачервило от смеха, а гърдите й се движеха наистина зашеметително бързо под тънката материя на туниката й.
- Не са ли най-забавните същества, които си срещал ... почти никога не мога да схвана какво ми говорят, но пък са ужасно мили, нали!?! - тя говореше явно на Лес, но вече ставаше от стола си и се запътваше към леглото му - виж колко бързо за изпълнили поръчката и са се постарали за теб, не ти ли иде да ги хванеш и да ги нагушкаш, нагушкаш, нагушакаш - тя бе хванала купа дрехи и показваше точно акк би нагушкала духчето, ако то бе в стаята. Една от лудостите й бе, че от време на време имаше нужда да прегърне нещо толкова силно, че да му спре дъха. Вдигна поглед към Лес и се съвзе малко. Остави купа дрехи и го приглади, сякаш му се извиняваше за причинения дискомфорт.
- Не се плаши, напълно наред съм си ... когато си пия лекарствата редовно - ухили се и му намигна отново - наистина май отвлече най-смахнатото същество и определено вече съжаляваш за това, нали? - попита го някак тихо, сядайки на стола си и кръстосвайки крака като някоя дама от висшето общество.