Любими цитати.

- Алиса в страната на чудесата, Луис Карол

Държа да отбележа, че не харесвам книгата и дори не успях да я завърша. Този откъс, който си извадих от нея, наистина е прекрасен и за мен си остана единственото хубаво нещо в книгата.


- Тя носеше отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол ги знае как се казват, но те, кой знае защо, първи се появяват в Москва. Тези цветя много ярко се открояваха върху черното ù пролетно манто. Тя носеше жълти цветя! Лош цвят. Тя сви от Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете Тверская, нали? По тверская минаваха хиляди хора, но ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено. Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невероятна самота в очите ù.
Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах след нея. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря, а се боях, че няма да изрека нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя.
И представете си, изведнъж заговори тя:
- Харесват ли ви моите цветя?
Добре помня как прозвуча гласът ù, доста нисък, но пресеклив и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато приближавах, отговорих:
- Не.
Тя ме изгледа учудено, а аз изведнъж съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! Как ви се струва? Ще кажете, разбира се, че съм луд?
- Нищо не казвам! - възкликна Иван и добави: - Умолявам ви, после?
И гостът продължи:
- Да, тя ме изгледа учудено, а след като ме изгледа, попита:
- Изобщо ли не обичате цветя?
Стори ми се, че долових в гласа ù враждебност. Вървях до нея, мъчех се да стъпвам в крак и за свое учудване съвсем не се чувствах притеснен.
- Обичам цветя, но не тези.
- А какви?
- Аз обичам рози.
Съжалих, че го казах, защото тя виновно се усмихна и хвърли цветята си в канавката. Малко смутен, аз все пак ги вдигнах, подадох ù ги, но тя се усмихна, отблъсна цветята и аз ги понесох в ръце.
Вярвахме така известно време в мълчание, после тя взе цветята от ръцете ми и ги хвърли на паважа, провря ръката си в дълга черна ръкавица под моята и продължихме редом.

- А вас обвинявам, че не сте изпълнили дълга си на човешко същество. В името на този мъртвец ви обвинявам, че сте пропуснали любовта, че сте пренебрегнали дълга да бъдете щастлива, че животът ви е минал в заобикалки, сурогат и примиренчество. Би следвало да бъдете осъдена на смърт. Ще бъдете осъдена на самота.
Той спря, изпи на един дъх чашата вино. Пола не беше трепнала.
- Ужасна присъда – рече с усмивка.
- Най-страшната – отвърна той. Не виждам нищо по-страшно, нищо по-неизбежно. От нищо не се плаша повече. Както впрочем и всички хора. Никой обаче не си го признава. А на мен понякога ми иде да закрещя: "Страх ме е, страх ме е, обичайте ме!"